Следотърсачът се обърна и ни поведе встрани от листата на Ан.
— Тази част от гората е много, много стара. Това растение не може да бъде забелязано близо до местата, където живеят хора. Тук сме отвъд края на картата.
— Дори не сме стигнали края на картата, камо ли отвъд него — възпротивих се аз. — Знаем къде се намираме.
— Краищата на картите не са само външни, те са и вътрешни — като дупки. Хората обичат да се преструват, че знаят всичко за света, особено богатите. Картите вършат чудесна работа за това. От тази страна на линията е полето на барон Такстуайс, а от тази — земята на граф Ъптемюни. — Мартен се изплю. — На картите не може да има празни места, затова онези, които ги чертаят, оцветяват тези места в тъмен цвят и ги наричат „Елд“. — Той поклати глава. — Тази гора е голяма колкото Винтас. Тя не е ничия собственост. Ако тръгнеш в погрешната посока, можеш да изминеш двеста километра и изобщо да не видиш път, да не говорим пък за къща или за разорана нива. Наоколо има места, по които никога не е стъпвал човешки крак и не е звучал човешки глас.
— Изглежда ми същата като повечето други гори, които съм виждал — огледах се аз.
— Вълкът прилича на куче — простичко отвърна Мартен. — Но не е. Кучето е… — Той направи пауза. — Как се наричаха онези животни, които са непрекъснато около хората? Крави, овце и тям подобни.
— Опитомени?
— Точно така — каза той и отново се огледа. — Фермата може да бъде опитомена. Същото се отнася и за градина или парк. Повечето гори също. Хората берат гъби, режат дърва за горене или водят там любимите си, за да се натискат с тях.
Той поклати глава и протегна ръка, за да докосне грубата кора на близкото дърво. Жестът му беше странно нежен, почти любовен.
— Не и това място. То е старо и диво. И никак не го е грижа за нас. Ако онези хора, които преследваме, ни изскочат отнякъде, дори няма да им се наложи да погребват телата ни. Труповете ще лежат на земята сто години и никой няма да се доближи до тях достатъчно, че да се спъне в костите ни.
Огледах се към хълмовете и долините на земята наоколо. Ерозиралите скали, безкрайните редици дървета. Опитах се да не мисля за това как маерът ме бе изпратил тук с такава лекота, сякаш бях камък върху дъска за так. Беше ме изпратил в една от дупките на картата — място, където никой никога нямаше да открие костите ми.
85.
Антракт — огради
Квоте седна изправен на стола си и проточи врат, за да погледне през прозореца. Тъкмо се готвеше да махне на Летописеца да спре, когато върху дървената площадка отвън се чу леко топуркане. Беше твърде бързо и тихо, за да идва от тежките ботуши на фермерите, и скоро бе последвано от звънлив детски смях.
Летописеца подсуши страницата, върху която пишеше, и я пъхна под купчина празни листа, а Квоте стана и се отправи към бара. Баст се облегна и залюля стола си на два крака.
Малко след това вратата се отвори и в странноприемницата влезе млад мъж с широки рамене и едва набола брада. Той побутна пред себе си малко русо момиче. Зад него стоеше млада жена, която държеше на ръце момченце, което беше още бебе.
Съдържателят се усмихна и вдигна ръка за поздрав.
— Мари! Хап!
Младата двойка размени няколко кратки думи, преди високият фермер да отиде при Летописеца, като все така подбутваше момиченцето пред себе си. Баст се изправи и предложи стола си на Хап.
Мари се приближи до бара, като небрежно отмести ръчичката на бебето, дърпаща косата й. Беше млада и красива, с усмивка на устата и умора в очите.
— Здравей, Коте.
— Не съм виждал двама ви от дълго време — каза съдържателят. — Искаш ли малко сайдер? Съвсем пресен е, изстисках го сутринта.
Тя кимна и Коте напълни три халби. Баст отнесе две от тях на Хап и на дъщеря му. Фермерът взе своята, но момиченцето се скри зад баща си и срамежливо занаднича иззад рамото му.
— Дали малкият Бен иска да сипя и на него в отделна чаша? — попита съдържателят.
— Иска — отвърна Мари, като се усмихна на момченцето, което си смучеше пръстите. — Но аз не бих му дала чашата, освен ако не искаш да чистиш пода. — Тя започна да рови в джоба си.
Коте решително поклати глава и вдигна ръка.
— Не искам и да чуя за пари — каза той. — Хап не ми поиска и половината от онова, което заслужаваше, задето ми поправи оградата отзад.