Докато Баст държеше детето изправено, съдържателят хвана крачетата му и започна да напява:
Малкото момченце наблюдаваше как съдържателят прави различно движение с ръка за всеки стих, като се преструваше, че засажда жито и замесва хляб. Когато кръчмарят стигна до последния ред, детето вече се смееше с възхитен и клокочещ смях и пляскаше с ръчички по лицето си заедно с червенокосия мъж.
Квоте не направи жест за последния стих, а наклони глава и погледна Баст очаквателно.
Помощникът му просто стоеше и го гледаше объркано. След това на лицето му просветна разбиране.
— Реши, как може да ти дойде наум нещо такова? — попита той с леко обиден глас и посочи към момчето. — Той е рус!
Като местеше поглед между двамата мъже, момченцето реши, че няма да е лошо да поплаче. Лицето му се намръщи и то се разрева.
— Ти си виновен — заяви Баст с равен глас.
Съдържателят взе момченцето от бара и го завъртя в не особено успешен опит да го успокои. Малко по-късно, когато Мари се върна в общата стая, бебето зарева още по-силно и се наведе към нея с протегнати напред ръце.
— Съжалявам — каза Квоте и гласът му прозвуча засрамено.
Мари взе бебето и то тутакси млъкна, макар очите му все още да бяха пълни със сълзи.
— Вината не е твоя — успокои тя съдържателя. — Напоследък все плаче за мен.
Жената допря носа си до този на детето и се усмихна. Бебето отново се засмя с клокочещия си от удоволствие смях.
— Колко им взе? — попита Квоте, когато се върна при масата на Летописеца.
— Пени и половина — сви рамене писарят.
Съдържателят, който се готвеше да седне, застина за момент. Той присви очи.
— Това няма да покрие разходите ти за хартия.
— Нали не мислиш, че съм глух? — попита го Летописеца. — Ковашкият чирак спомена, че за семейство Бентли са настъпили трудни времена. А дори и да не го беше казал, мога да го видя със собствените си очи. Панталоните на мъжа бяха кърпени и на двете колена, а обувките му бяха толкова износени, че почти бяха пробити. Роклята на момиченцето беше твърде къса за него и освен това беше кърпена.
Квоте кимна с мрачно изражение.
— Южната им нива се наводнява през последните две години. И двете им кози умряха тази пролет. Дори времената да бяха добри, за тях годината щеше да е лоша. С бебето… — Той си пое дълбоко дъх и въздъхна бавно и тъжно. — Заради облагането с данъци е. Тази година плащат вече два пъти.
— Искаш ли пак да счупя оградата, Реши? — нетърпеливо попита Баст.
— Мълчи си за това, Баст. — В ъгълчетата на устата на съдържателя проблесна усмивка. — Този път ще трябва да измислим нещо различно — усмивката му помръкна — преди следващото облагане.
— Може би няма да има повече облагания — предположи Летописеца.
— Няма да е преди края на жътвата — поклати глава Квоте, — но ще има още. Обикновените бирници са достатъчно лоши, ала все пак понякога извръщат глава на другата страна. Но кръвниците…
Летописеца кимна.
— Те са различни — мрачно довърши той и започна да рецитира: — „И дъжда, ако можеха, ще вземат. Ако нямаш злато, зърното ще ти отнемат.“
Съдържателят се усмихна с половин уста и продължи:
— Всеки мрази кръвниците — мрачно се съгласи Летописеца. — Всъщност благородниците са мразени още повече.
— Трудно ми е да повярвам в това — възрази Квоте. — Трябва да чуеш какво се говори наоколо. Ако последният кръвник нямаше въоръжена охрана, не мисля, че щеше да се измъкне жив от града.
Летописеца се усмихна накриво.
— Да можеше да чуеш думите, с които ги наричаше баща ми — каза той. — А го обложиха с данък само два пъти за двайсет години. Казваше, че предпочита земите му да бъдат нападнати от скакалци, а сетне изпепелени от пожар, отколкото през тях да премине кралският кръвник. — Летописеца хвърли поглед към вратата на странноприемницата. — Май са твърде горди, за да поискат помощ, а?