— Дори повече от това — отвърна съдържателят. — Колкото си по-беден, толкова повече цениш гордостта си. Знам какво е чувството. Никога не бих поискал пари от приятел. По-скоро бих умрял от глад.
— Не могат ли да поискат заем? — попита Летописеца.
— В тези времена кой има пари да дава назаем? — мрачно попита Квоте на свой ред. — И без това зимата ще бъде гладна за повечето хора. Но след третото облагане с данъци семейство Бентли ще се завиват под едно одеяло и ще изядат зърното, което са заделили за посев, преди снегът да се стопи. Ако преди това не загубят и къщата си…
Съдържателят сведе поглед към ръцете си, които беше положил върху масата, и с изненада забеляза, че едната е свита в юмрук. Той бавно я разтвори и сложи и двете си длани върху масата с разтворени пръсти. След това вдигна поглед към Летописеца с печална усмивка на лицето.
— Знаеш ли, че преди да дойда тук, никога не бях плащал данъци? По правило Едема не притежават земя. — Той махна към странноприемницата. — Никога не съм знаел колко унизително е това. В града идва някакъв самодоволен кучи син с дебел регистър и те кара да платиш за привилегията, че притежаваш нещо. — Квоте направи знак на Летописеца да вземе перото си. — Сега, разбира се, аз знам как стоят нещата. Знам какви тъмни страсти биха накарали група мъже да се спотайват край пътя, да избиват бирниците и така открито да предизвикват краля.
86.
Счупен път
Приключихме с претърсването на северната страна на кралския път и се захванахме с южната половина. Често единственото нещо, отличаващо един ден от следващия, бяха историите, които си разказвахме вечер около огъня. Историите за Орен Велситер, Ланиел Отново младата и Илиен. Истории за свинари, които са готови да помогнат, и за късмета на синовете на калайджията. Истории за демони и феи, за игри на гатанки и за драугите от надгробните могили.
Едема Рух знаят всички истории на света, а аз съм Едема до мозъка на костите си. Когато бях малък, родителите ми всяка нощ разказваха истории край огъня. Израснах, гледайки истории, разказвани с пантомима, слушах ги в песни и ги играех на сцената.
Като се има предвид това, не е особено изненадващо, че историите, разказвани вечер от Дедан, Хеспе и Мартен, ми бяха вече известни. Не с всички подробности, но ги познавах в общи линии. Знаех структурата им и как ще свършат.
Не се заблуждавайте, все още им се наслаждавах. Не е необходимо историите да са нови, за да ви доставят радост. Някои разкази са като стари приятели. Човек толкова е свикнал с тях, както с насъщния хляб.
Все пак история, която не бях чувал, беше нещо рядко и ценно за мен. И на двайсетия ден от претърсването на Елд бях възнаграден с един такъв разказ.
— Някога, много отдавна и далеч от тук — започна Хеспе, докато се разполагахме около огъня след вечеря, — имало едно момче, наречено Джакс, което се влюбило в луната. Джакс бил странно, замислено дете. Живеел в стара къща в края на един счупен път. Той…
— Счупен път ли каза? — прекъсна я Дедан.
Устата на Хеспе остана здраво стисната. Тя не точно се намръщи, но сякаш бе готова да го стори всеки момент.
— Да. Така стотици пъти ми е разказвала историята моята майка, когато бях малка.
За момент изглеждаше, че Дедан се готви да зададе нов въпрос, но вместо това той демонстрира рядка за него предвидливост и просто кимна.
Хеспе неохотно се отказа от намръщването. След това сведе поглед към ръцете си и сбърчи чело. За кратко устните й мърдаха беззвучно, после тя кимна сякаш на себе си и продължи.
Всеки, който бил виждал Джакс, можел да каже, че в него има нещо различно. Той не играел. Не тичал наоколо и не се забърквал в неприятности. И никога не се смеел.
Някои хора се питали: „Какво можеш да очакваш от момче, което живее в счупена къща на края на счупен път?“ Други казвали, че проблемът е в това, че никога не е имал родители. Трети пък твърдели, че във вените му има капка кръв от феите и това пречело на сърцето му да познае радостта.
Джакс бил нещастно момче. В това нямало никакво съмнение. Когато получел нова риза, правел дупка в нея. Ако му дадели сладкиш, веднага го изпускал на улицата.