След като се успокоихме, всички насядахме около огъня, като дишахме тежко и се хилехме като идиоти. Напрежението, което беше станало гъсто като зимна мъгла, се бе разсеяло за пръв път от няколко дни насам. Едва тогава погледът ми се спря за миг върху Темпи. Той леко потри палеца и показалеца си. Радост? Не. Задоволство. Внезапно осъзнах случилото се, но когато отново срещнах очите му, лицето му беше все така безизразно както винаги. Преднамерено безизразно. Толкова безизразно, че изглеждаше почти самодоволно.
— Можем ли да се върнем на твоята история, скъпа? — обърна се Дедан към Хеспе. — Бих искал да разбера как момчето е вкарало луната в леглото си.
Хеспе му се усмихна с първата си искрена усмивка, която виждах от доста време.
— Изгубих темпото си — отвърна тя. — В историята има ритъм, тя е като песен. Мога да я разкажа от началото, но ако я започна от средата, всичко ще се обърка в главата ми.
— Утре ще я разкажеш ли от началото, ако обещая да си държа устата затворена?
— Ще го направя — съгласи се тя, — ако наистина ми обещаеш.
87.
Летхани
На следващия ден двамата с Темпи отидохме до Кросон за провизии. Това означаваше, че ни предстои дълъг ден вървене, но поне не се налагаше да се оглеждаме за следи на всяка крачка. Имахме чувството, че направо летим по пътя.
Докато крачехме, си разменяхме думи. Научих как е „мечта“, „миризма“ и „кост“. Узнах, че на адемски има различни думи за желязо и желязо за мечове.
След това загубихме един час в безплодни разговори, докато той се опитваше да ми помогне да разбера какво означава жестът, при който трие с пръсти челото над веждата си. Изглеждаше ми почти същото като свиването на рамене, но той ясно ми даде да разбера, че не е така. Дали беше безразличие? Или двусмисленост?
— Да не би да става дума за чувството, което изпитваш, когато някой ти предложи избор? — опитах отново аз. — Някой ти предлага ябълка и слива? — Протегнах ръце пред себе си. — Но ти обичаш и двете еднакво. — Притиснах пръсти един към друг и пригладих с тях челото над веждата си два пъти. — Това чувство ли имаш предвид?
— Не — поклати глава Темпи.
Той спря да върви за момент и после продължи. Лявата му ръка каза: нечестност.
— Какво е „слива“?
Внимателен.
— Моля? — объркано го погледнах аз.
— Какво означава „слива“?
Той отново направи жест с ръка: Напълно сериозен. Внимателен.
Насочих вниманието си към дърветата и веднага чух звука — шум от движение в храсталака.
Идваше от южната страна на пътя. Страната, която все още не бяхме претърсвали. Бандитите. В гърдите ми се надигна вълнение, примесено със страх. Дали щяха да ни нападнат? Съмнявах се, че представлявам интересна мишена, облечен в дрипавия си плащ, но носех лютнята в нейния тъмен скъп калъф.
За пътуването до града Темпи се беше преоблякъл в червените си наемнически дрехи. Дали това щеше да обезкуражи нападателя, въоръжен с голям лък? Или щяха да ме сметнат за менестрел, който е достатъчно богат, за да си наеме адемски телохранител? Може би щяхме да им се сторим като сочен плод, който само чака да бъде откъснат.
Помислих си с копнеж за „уловителя на стрели“, който бях продал на Килвин, и осъзнах, че магистърът е прав. Хората биха платили прескъпо за нещо такова. В момента аз самият бих дал всяко пени в джоба си за нещо подобно.
Направих жест към Темпи: Приемане. Нечестност. Съгласие.
— Сливата е сладък плод — казах аз, като напрегнато се ослушвах за издайнически звуци от заобикалящите ни дървета.
Дали трябваше да побегнем към гората, или беше по-добре да се преструваме, че не подозираме за присъствието им? Какво можех да сторя, ако ни нападнеха? Ножът, който бях купил от калайджията, беше затъкнат в колана ми, но нямах представа как да го използвам. Внезапно осъзнах колко ужасно неподготвен съм. Какво, в името на бога, правех тук? Мястото ми не беше тук. Защо маерът ме беше изпратил?
Тъкмо започвах да се потя обилно, когато от храстите се разнесе хрущене и шумолене. От дърветата изскочи един рогат елен и премина от другата страна на пътя с три леки подскока. Миг по-късно го последваха и две сърни. Едната спря по средата на пътя и се обърна да ни погледне с любопитство, като помръдваше с дългите си уши. След това се отдалечи и се изгуби между дърветата.