Сърцето ми препускаше лудо и аз се засмях тихо и нервно. Обърнах се да погледна към Темпи и видях, че той е застанал с изваден меч в ръка. Пръстите на лявата му ръка се извиха в жеста за неловкост и след това направиха още няколко бързи движения, които не разпознах.
Наемникът прибра меча в ножницата без всякаква театралност. Жестът му беше толкова непринуден, сякаш просто бе мушнал ръка в джоба си. Разочарование.
Кимнах. Колкото и да бях щастлив, че от гърба ми не стърчат стрели, една засада поне щеше да ни осигури информация за това къде са бандитите. Съгласие. Твърде слабо казано.
Продължихме пътя си към Кросон.
Той не беше кой знае какъв град. Двайсет-трийсет сгради, заобиколени с гъста гора от всички страни. Ако не беше кралският път, вероятно дори нямаше да бъде удостоен с име.
Но тъй като се намираше на кралския път, в него имаше доста добре зареден смесен магазин, от който се запасяваха пътниците и няколкото ферми наоколо. Имаше малка пощенска станция, която беше също така конюшня и ковачница, както и малка църква, която освен това беше и пивоварна.
Имаше, разбира се, и странноприемница. Макар „Засмяната луна“ да бе тройно по-малка от „За няколко пенита“, тя все пак бе по-хубава, отколкото бихте очаквали да намерите в такъв град. Беше двуетажна, с три стаи за отдаване под наем и баня.
Отпред висеше голяма табела, на която бе нарисувана почти пълна, облечена в жилетка луна, която се тресе от смях и се държи за корема.
В онази сутрин извадих лютнята си, като се надявах, че ще мога да посвиря в замяна на нещо за обяд. Но това беше просто извинение. Отчаяно се нуждаех от какъвто и да е повод, за да посвиря. Обстоятелството, че бях принуден да не свиря, ме измъчваше не по-малко от мърморенето на Дедан. Не бях изкарвал толкова дълго без музика от времето, когато бях бездомник по улиците на Тарбеан.
Двамата с Темпи оставихме списъка с провизиите на възрастната жена, която държеше магазина. Четири големи самуна черен хляб, четвърт килограм масло, сто грама сол, брашно, сушени ябълки, наденици, бекон, чувал ряпа, шест яйца, две копчета, пера за ловните стрели на Мартен, връзки за обувки, сапун и ново точило за подмяна на онова, което Дедан беше счупил. Всичко това ни излезе осем сребърни бита от бързо изтъняващата кесия на маера.
Двамата с Темпи влязохме в странноприемницата, за да обядваме, защото знаехме, че ще минат час-два, преди поръчката ни да е готова. За моя изненада шумът от общата стая се чуваше чак от отсрещната страна на улицата. Подобни места обикновено са пълни през нощта, когато пътниците се отбиват да преспят, а не посред бял ден, когато всички са на полето или на път.
Когато отворихме вратата, стаята утихна. В началото се надявах, че клиентите се радват да видят музикант, но после забелязах, че погледите им са насочени към Темпи и стегнатите му червени дрехи на наемник.
В общото помещение седяха петнайсет-двайсет души, които очевидно нямаха работа за вършене. Някои се бяха прегърбили на бара, други се бяха скупчили около масите. Не беше чак толкова претъпкано, че да не можем да си намерим маса, но минаха няколко минути, преди измъчената сервитьорка да успее да дойде при нас.
— Какво да бъде? — попита тя и отметна един запотен кичур коса от лицето си. — Имаме супа от грах с бекон и хлебен пудинг.
— Звучи чудесно — казах аз. — Може ли да получим и ябълки и сирене?
— А за пиене?
— За мен неферментирал сайдер — отвърнах аз.
— Бира — обяви Темпи, след което направи жест с два пръста върху масата. — Малко уиски. Хубаво уиски.
— Трябва да ми покажете парите — кимна тя.
— Да не би да сте имали неприятности напоследък? — повдигнах вежди аз.
Жената въздъхна и вдигна очи към тавана.
Подадох й три половин пенита и тя побърза да изпълни поръчката ни. По това време вече бях сигурен, че не си въобразявам — хората в стаята хвърляха мрачни погледи на Темпи.
Обърнах се към мъжа на съседната маса, който ядеше супа:
— Днес да не е пазарен ден или нещо такова?
Той ме погледна така, сякаш съм някой идиот, и видях, че на челюстта му имаше синина.
— В Кросон няма пазарен ден. Тук няма пазар.
— Идвах в града преди известно време и тогава беше спокойно. Какво правят тук всички тези хора?
— Същото като всеки път — отвърна човекът. — Търсят си работа. Кросон е последното населено място, преди Елд да стане наистина гъста. Всички керванджии, които имат поне малко разум, си взимат един-двама души допълнителна охрана. — Той отпи от напитката си. — Но напоследък твърде много хора станаха лесна плячка сред дърветата и керваните не минават оттук толкова често.