Джак Фини
Страхувам се...
Страхувам се, много се страхувам и не само за себе си — аз, в края на краищата, вече съм на шейсет и шест, косите ми са посивели — страхувам се за вас, за всички, които сте още далеч от крайния ви срок… Страхувам се, защото в света отдавна са започнали тревожни явления. Отбелязват ги тук и там, потълкуват ги, потълкуват ги, после махнат с ръка и ги забравят. А аз съм дълбоко убеден, че не бива да се забравят; че ако не се осъзнаят навреме, светът ще потъне в непрогледен кошмар. А дали съм прав — съдете сами.
Една вечер — беше миналата зима — се връщах у дома от шахматния клуб, на който съм член. Вдовец съм, живея сам в уютен тристаен апартамент с прозорци към Пето авеню. Беше още рано, включих лампата над любимото ми кресло и се захванах с недочетеното криминале. После включих радиото, без, за съжаление, да обърна внимание на коя станция е настроено. Чу се мелодия на акордеон — в началото тиха, после по-силна. Приятно е да се чете при такъв акомпанимент, затова отворих книжлето на отбелязаната страница и потънах в…
Искам да съм безкрайно точен в подробностите; не, не казвам, че бях се заслушал в предаването. Но мога твърдо да заявя, че в един момент музиката прекъсна и публиката започна да ръкопляска. Тогава мъжки глас — чувстваше се, че аплодисментите му доставят удоволствие — рече доволно: „Добре де, добре“, но аплодисментите продължиха поне още десет секунди. Той пак рече доволно: „Добре де, добре“. Тогава ръкопляскането утихна. Гласът на водещия рече: „Чухте изпълнение на Алек еди-кой си“, а аз пак се забих в книжлето…
Но за малко. Глас, очевидно на човек на средна възраст, отново привлече вниманието ми; тонът беше друг, може би защото ставаше дума за друг изпълнител: „А сега ще чуете госпожа Рут Грили от Трентън, щат Ню Джърси. Госпожа Грили е пианистка, познах ли?“ Момичешки глас, срамежлив, едва доловим, отвърна: „Познахте, Мейджър Бауъс…“ Мъжът — вече познавах самоуверения му тон — попита: „И какво ще ни изпълните?“ „Гълъбът“ — отвърна момичето. Мъжът повтори, обявявайки номера:
— Гълъбът!
Пауза, после акорди на пиано — аз продължавах да си чета. Тя свиреше, аз слушах с половин ухо, но все пак ми направи впечатление, че не е чак толкова добра — объркваше ритъма, може би от вълнение. И тогава нещо прикова вниманието ми изцяло: от радиото прозвуча гонг. Момичето изкара неуверено още няколко тона, но гонгът удари пак, музиката прекъсна, долови се неспокойният шум на аудиторията. „Добре, добре“ рече познатият глас и разбрах, че всъщност това съм очаквал и че знаех предварително какво ще бъде казано. Публиката се успокои и гласът пак подхвана:
— Така, а сега…
И радиото млъкна. За известно време нито звук, нито пращене. После започна съвсем друга програма: изпълнение на Бинг Кросби и син, последните тактове на „Песните на Сам“ — много я харесвам. Продължих да чета, е, малко объркан от това внезапно превключване на програмите, но не се замислих чак толкова много. Докато дочетох книгата и се заприготвях за лягане.
И точно тогава, събличайки се в спалнята, аз се сетих, че Мейджър Бауъс е отдавна-отдавна умрял. Минали са поне пет години, откак този кльощав шегаджия с неговото добре познато „Добре де, добре“ бяха звучали за последен път из Америка.
E, и какво остава да се прави, когато се случва нещо напълно невъзможно? Например да разкажа на приятелите — и без това често ме питат не съм ли слушал скоро Мак и Моран, двама комици, популярни преди четвърт век, или, да речем, Флойд Гибънс, диктор от предвоенното време. Правиха си и други майтапи по адрес на старото ми радио.
Но един човек — в четвъртък следващата седмица, един от тях ме изслуша напълно сериозно, а когато свърших, ми разказа своя история, не по-малко странна. Човекът беше умен, разсъдлив, и докато го слушах, аз все още не изпитвах страх, а само недоумение: между неговата история и странното поведение на моето радио изглежда имаше нещо общо, нещо свързващо. Имам много свободно време, затова още на другия ден хванах влака за Кънектикът с една-единствена цел — да получа потвърждение от първа ръка. Записах всичко подробно и в моите бележки въпросната история изглежда така.
СЛУЧАЙ 2. Луис Трекнър, 44-годишен, търговец на дърва и въглища, Данбъри, Кънектикът. На 29 юли м.г. господин Трекнър излиза от собствения си дом в шест сутринта. Редом до вратата, от самия край на покрива до основите, вижда бяла ивица боя, още незасъхнала.
— На ширина сякаш е прокарвана с осемдюймова четка — разказва Трекнър. — Веднага бие на очи, къщата ми е бяла. Реших, че през нощта децата от махалата са се пошеували, ама как — без стълба не можеш да стигнеш покрива, пък и за чий дявол им трябва да се майтапят… Ивицата не беше наплескана как да е, а съвсем старателно, в самия център на фасата.