Значи господин Трекнър намира стълба и изчиства боята с терпентин. А през октомври решил да пребоядиса къщата.
— Бялото не държи дълго, затова я направих сива. Фасадата боядисах последна, свърших някъде към пет в събота надвечер. А на сутринта ставам и какво да видя — бяла ивица, пак по цялата височина. Тогава, значи, реших, че наистина са децата, тъй като ивицата беше на абсолютно същото място. Но като огледах, разбрах — тази боя не е новата, а онази бялата, която предния ден бях заличил! Излиза, че някой е свършил доста работа — почистил е осем дюйма ширина от новата боя. И как не го е домързяло, дявол да го вземе?!
Забелязвате ли общото между неговата история и моята? Да предположим за миг, че се е случило нещо, което и в двата случая нарушава за малко нормалния ход на времето. Точно така е станало с мен: в продължение на няколко минути аз съм слушал предаване, отзвучало преди много години. Да предположим по-нататък, че никой не е докосвал къщата на господин Трекнър, освен той самият — боядисал си е къщата през октомври, но поради някакво фантастично заплитане на времето въпросната нова боя се е появила на фасадата предното лято. Тъй като тогава, през лятото, той е почистил тази боя, ивицата от новата боя е изчезнала след като е пребоядисал къщата си през есента.
Ще излъжа, ако кажа, че повярвах на тази история с лека ръка. Просто изградих една занимателна хипотеза и я разказах на приятелите си.
Аз съм общителен човек, имам много познати, затова сегиз-тогиз се налага да слушам и други истории, не по-малко странни.
Докато разказвам, някой ни в клин, ни в ръкав, ме прекъсне: „Това ми напомня един случай, който чух тези дни…“ — и аз хоп, добавям още една история към колекцията си. На един, който живеел в Лонг Айлънд, му позвънила сестра му от Ню Йорк, било петък вечер. Пък тя настоявала, че е звънила чак в понеделник, три дни по-късно. Във филиала на Чейз Нешънъл Бенк на Четирисет и пета улица ми показаха чек, заведен в документацията ден преди да бъде подписан. На Шейсет и осма улица пристига писмо, изпратено от градчето Грийн Ривър, щат Уайоминг, само седемнайсет минути преди да пристигне…
И тъй нататък, и тъй нататък. Моите истории станаха хитовете на вечерните ни сбирки. Винаги съм твърдял, че събирането и проверката на тези сведения ми е всичко на всичко хоби. Но когато чух историята на Юлия Айзенберг, осъзнах, че това отдавна не е просто хоби.
СЛУЧАЙ 17. Юлия Айзенберг, 31-годишна, чиновничка, Ню Йорк. Живее в малка къща без асансьор в квартала Гринуич Вилидж. Разговарях с нея, след като един мой приятел от клуба, неин съсед, ми разказа една доста заплетена история.
Преди около четири години, една вечер към единайсет, госпожа Айзенберг изтичва за минутка до близката аптека да си купи паста за зъби. Когато се връща, вече съвсем близо до дома си, при нея дотичва голямо черно-бяло куче, вдига се и слага лапи на гърдите й.
— Имах неблагоразумието да го погаля — разказа ми госпожа Айзенберг, — и от тази секунда изобщо не искаше да ме напусне. Когато влязох във входа, ми се искаше да го избутам бедничкия, че да затворя вратата. Съжалявах го глупачето, даже се почувствах виновна — след час, като надзърнах през прозореца, то още беше пред вратата.
Кучето останало наоколо още цели три дни и всеки път с дива радост посрещало и изпращало госпожа Айзенберг.
— Когато сутрин се качвах в автобуса да отивам на работа, кучето винаги ме изпращаше и гледаше подир мен толкова скръбно, толкова жално, бедното добро глупаче… Даже реших да го прибера, но си знаех — сигурно иска да се върне у дома, при своя стопанин, тогава съвсем ще ми домъчнее за него. Впрочем никой така и не разбра чие е това куче, докато един ден се запиля някъде…
Две години по-късно някакъв приятел подарява на госпожа Айзенберг двайсетдневно кутре.
— Сам виждате, апартаментът ми е малък за куче, но то беше толкова симпатично, че не устоях. Ядеше повече от мен и стана красив и силен пес.
Районът е спокоен, песът бил послушен, затова вечер госпожа Айзенберг го освобождавала от каишката.
— Една вечер видях да души в полумрака нещо, само на няколко крачки от мен. Повиках го, но той не реагира. Не се върна нея нощ, никога повече не се върна и никога повече не го видях… А нашата улица е къща до къща, няма дворове и пасажи, всички врати се заключват. Той нямаше къде да изчезне, просто нямаше. И все пак изчезна.
Госпожа Айзенберт дълго търсила своя пес, разпитвала съседите, дала обявления във вестника — напразно.