— И когато една вечер се приготвях да си лягам, погледнах през прозореца и внезапно си спомних нещо, което бях напълно забравила. Припомних си кучето, което аз прогоних преди повече от две години… — Госпожа Айзенберг впи поглед в мен и рече тъжно: — Беше същото куче, беше моето куче! Ако сте имали куче, сигурно знаете — стопанин не може да сбърка кучето си. Това беше моето куче! Може и да ви изглежда глупаво, но аз сама прогоних кучето си две години преди да се е появило на бял свят.
Плачеше беззвучно и сълзите се стичаха по бузите й.
— Може да ме мислите за психопатка, за откачила от самота, за разчувствала се заради кучето си… Ако мислите така, грешите.
Тогава, в бедната, но чиста стаичка на госпожа Айзенберг аз осъзнах с цялата необходима сериозност, че тези странни дребни инциденти са не просто занимателни, не просто необясними — те биха могли да се превърнат в трагедия. И тогава за пръв усетих, че се страхувам.
Вече цели единайсет месеца аз разкривам и разплитам тези необясними истории една подир друга. И съм изненадан и наплашен от това, че се случват все по-често и — не знам как да го кажа — започвам да се страхувам от тяхната нарастваща сила, от тяхното влияние върху човешките съдби, от техния усилващ се драматизъм. Ето един случайно избран пример, пример за нарастването на…
На кое?
СЛУЧАЙ 34. Пол В. Керч, 31-годишен, счетоводител, Бронкс.
Беше ясен слънчев ден, когато се срещнах с това навъсено семейство в собствената им квартира в Бронкс. Господин Керч се оказа набит, симпатичен, но доста навъсен човек; жена му — тъмнокоса, приятна, под трийсетте, но с тъмни кръгове под очите; синът — приятно момченце на шест-седем. Запознахме се и те веднага изпратиха момчето в детската стая.
— Добре де — започна уморено господин Керч и приближи до етажерката с книги, — да не си губим времето. Вие казахте по телефона, че в общи линии знаете за нас.
Свали от най-горния рафт книга и извади от нея цяла пачка снимки.
— Ето ги въпросните снимки. — Седна до мен на кушетката, стиснал снимките. — Имам доста добър апарат. Пък съм и опитен фотограф, имам собствена лаборатория. Преди две седмици всички заедно отидохме до Сентръл парк… — Гласът му беше уморен и равен, сякаш беше разказвал тази история стотици пъти наум. — Денята беше хубав като днешния, затова снимах цяла галерия от потрети — сами или заедно. Бабите са щастливи като им подаряваш снимки. Апаратът има самоснимачка, регулираш го, нагласяш на фокус и след няколко секунди затворът сработва автоматично — има време да дотичаш при другите и да се снимаш с тях…
Даде ми всички снимки без една. В очите му беше застинала някаква пълна безнадеждност.
— Тези снимах в началото.
Снимките бяха в голям размер и ги разгледах внимателно. Нищо особено, най-обикновени семейни снимки, но доста ясни, различаваш и най-дребните детайли. На всичките бяха тримата: бащата, майката и момчето. Позите различни, но върху лицата — дежурните усмивки. Господин Керч в ежедневен костюм, жена му в тъмна рокля и тънък жакет, момчето в тъмна фланела и панталони до коленете. Вдигнах очи, за да покажа, че съм разгледал всички снимки.
— Тази направих по точно същия начин. Разбрахме се как да застанем, нагласих камерата и отидох при тях. В понеделник вечер проявих филма. И ето какво излезе на последния негатив…
Даде ми снимката. В началото ми се стори, че е точно като останалите. После открих разликата. Господин Керч си беше същия, рошав и усмихнат, но в съвсем друг костюм. Момчето стърчеше до бащата, но пораснало с поне три дюйма и с дълги панталони; беше видно, че е станало по-голямо, и точно толкова видно, че е същото момче. Затова пък жената нямаше нищо общо с госпожа Керч. Елегантна блондинка, слънцето сияе в пухкавите й коси, накратко — не можеш да откъснеш очи от нея. Усмихва се, забила ироничен поглед в обектива и стиснала мъжа си за ръка.
Погледнах господин Керч.
— Коя е тази?
Поклати уморено глава.
— Не знам. — И съвсем неочаквано избухна. — Честно ви казвам, не знам! Никога не съм я виждал! — Извърна се към жена си, но тя не го удостои с поглед. Сложил ръце в джобовете, той ходеше напред и назад. Уж говореше на мен, но думите му бяха адресирани за жена му. — Коя е тази?! И как изобщо се е появила тази тъпанарска снимка?! Пак ви казвам — никога не съм я виждал!
Пак погледнах снимката.
— А дърветата? — попитах. Зад тримата се виждаха дърветата на Сентръл парк, наметнати с красиви летни листа.
— Знам — отвърна той с болка. — И знаете ли какво ми казва тя? — Пак метна поглед към жена си. — Казва, че е жена ми. Тоест другата ми жена, онази след две години. Господи! — и обви главата си с длани. — Какво ли не можеш да чуеш от една жена!