— Защо мислите така? — попитах госпожа Керч, но тя не сметна за необходимо да ми отговори.
— Разправя, че на снимката е запечатано онова, което ще бъде след две-три години. Че тя ще умре… или аз ще се разведа, ще се оженя за тази, а момчето ще остане при мен…
Двамата бяхме вперили очи в госпожа Керч. Гледахме я толкова дълго, че накрая беше принудена да каже нещо:
— А ако не е така, какво означава всичко това?
Никой от нас не намери отговора, затова се надигнах да си тръгвам. Какво всъщност можех да им кажа? И можех ли изобщо да им кажа, че и каквато и да е разгадката на тази злополучна снимка, с техния съвместен живот е свършено?
Мога да продължа. Мога да ви разкажа стотици подобни случаи. Всички те са от Ню Йорк или околностите му и от последните няколко години. Има стотици такива истории и в момента протичат стотици. Бих могъл да продължа безкрайно, но ще задам главния въпрос: какво става и защо?
И само аз мога да ви отговоря.
Не сте ли забелязали, че всички, които познавате, категорично са против настоящето? И че всички дълбоко тъгуват за миналото? Аз го забелязах отдавна. През целия си дълъг живот съм слушал какви ли не откровения от типа „едно време беше друго“, „животът тогава беше различен“, „тогава имаше смисъл да се живее“, „тогава беше сигурен за бъдещето на децата си“, накратко — „доброто старо време“… Никой не го казва, когато е млад. И на мен някога бъдещето ми се струваше блестящо. Но сега е друго. Къде е доброто старо време?
За пръв път в цялата своя история хората отчаяно искат да се спасят от своето настояще. Вестниците са наблъскани с призиви за общото ни спасение и дори самото название е вече символично. Много списания са изцяло посветени на фантастиката: спасете се, идете в друго време, в миналото или в бъдещето — все едно кога, идете на други планети — все едно къде, само да е по-далеч от „тук“ и по-далеч от „сега“. В света се появи единно и страстно като жажда желание, можете да го усетите дори физически — натиска на мисълта, която се бори против хода на времето. И аз съм дълбоко убеден: този натиск на милиардите умове, слети в единен порив, започват бавно, колебливо, но все по-отчетливо да разклащат самия ход на времето. В минутите, когато този порив достига своя апогей, когато желанието да избягаш, да се спасиш обхваща почти целия свят, точно тогава се появяват описаните от мен инциденти.
Добре де, аз съм си изживял своето. Колко може да се отнеме от мен — няколко години. Но цялата тази работа е много мръсна, прекалено много хора искат да избягат от днешната действителност. Ние живеем на планета, която е способна по най-прекрасен начин да осигури достоен живот на всяка жива човешка душа. А нали деветдесет и девет процента от нас искат точно това?
Защо, дявол да ни вземе, не сме способни да реализираме тази проста мечта?