Четвърта глава
Докато вървя към кабинета по история, не спирам да се чудя кого ще ми е по-неприятно да видя — Роман или господин Миноз? Не съм ги срещала от миналия петък, когато целият ми свят се разпадна. Но и с двамата се разделих при определено странни обстоятелства. При последната си среща с господин Миноз бях настроена ужасно сантиментално и не само му доверих, че притежавам способности на екстрасенс (което по принцип никога не правя), но и го окуражих да покани на среща леля ми Сабин (това е нещо, за което откровено съжалявам). Колкото и да са ужасни тези обстоятелства обаче, сблъсъкът ми с Роман достойно ги конкурира. Тогава насочих юмрука си към пъпната, сакралната му чакра: исках не просто да го убия, а и да го изтрия от лицето на земята и света, напълно. И щях да го сторя — само дето се разколебах в последния момент и той избяга. Макар в ретроспекция това да се оказа добър ход, все още съм му толкова ядосана, че не съм сигурна какво ще сторя, ако го видя.
Е, истината е, че няма да опитам отново. Не само защото Деймън ми повтаряше по време на целия час по английски, че отмъщението не е решение, че кармата е единствената истинска система за въздаване на справедливост и множество подобни празни приказки… А най-вече защото няма да е правилно. Роман ме измами по най-лошия възможен начин и никога повече няма да му имам доверие. Нямам обаче правото да го убия. Това няма да разреши проблема ми, няма да промени нищо. Той наистина е ужасен, зъл — и въобще всичко негативно, което може да се сети човек… Въпреки това нямам правото да…
— Ах, ето я и моята палавница!
Той се плъзва до мен. Разрошената му руса коса е секси, очите му са сини като океана, а белите му зъби проблясват. Мързеливо протяга мускулестата си загоряла ръка и я подпира на вратата, точно пред мен. Нямам шансове да вляза в класната стая.
И това е напълно достатъчно да се вбеся и всякакви миролюбиви мисли да се изпарят от главата ми. Стържещ, изкуствен британски акцент и похотлив поглед, който обхожда тялото ми — и сякаш се превръщам в друг човек. Готова съм просто ей така, без причина, да го убия.
Обаче няма да го направя.
Обещах на Деймън, че ще издържа часа, без да прибягвам към насилие.
— И така, Евър, как мина уикендът ти? С Деймън насладихте ли се на това, че сте отново заедно? Оцеля ли той след теб… или не стигнахте дотам?
Стисвам юмруци до тялото си при образа, който в момента изгаря ретината ми: ако го ударя, от него ще остане само купчина прах и струпани върху нея маркови дрехи. Желанието да го направя е почти непреодолимо, независимо от даденото обещание.
— Защото ако сте, ако не си последвала съвета ми и въпреки всичко си извела стария динозавър на разходка, предполагам, че трябва да ти поднеса искрените си съболезнования — той кима с поглед, прикован в мен.
После снижава гласа си и добавя:
— Естествено, нямаш причини да се притесняваш. Няма да останеш сама дълго време. Веднага щом изтече подходящият период на траур, ще се радвам да заема мястото, освободено от него.
Съсредоточавам се върху дишането си, за да не си изпусна нервите. Бавно и твърдо оглеждам силната, почерняла от слънцето ръка, която препречва пътя ми. Само един добре премерен удар ще е достатъчен, за да я пречупи като съчка.
— Какво пък, по дяволите! Дори да си успяла да се сдържиш и да е оживял, само една дума — и съм твой! — Той се ухилва, а очите му ме галят толкова интимно, че започва да ми се повдига.
— Само едно нещо искам от теб — присвивам очи толкова силно, че светът покрай мен се превръща в размазано петно.
— Да се разкараш и да ме оставиш на мира!
— Боя се, че това няма да се случи, миличка! — Той се разсмива, оглежда ме и поклаща глава. — Освен това съм убеден, че искаш много повече. Но не се безпокой, ще чакам, колкото е необходимо. Само за Деймън се безпокоя. Впрочем ти също би трябвало да се загрижиш за това. От шествековните си наблюдения знам със сигурност, че той е нетърпелив човек. Обича наслажденията. Не се е случвало да чака нищо досега.
Преглъщам и се мъча да остана спокойна, като си напомням, че не бива да се хващам в капана му. Роман притежава необяснимата способност да открива най-слабото ми място.