След този отговор поднасям лъжицата към устата си, като много внимателно избягвам погледа й.
— Просто не мога да повярвам, че не ми спомена! — Тя поклаща глава и се намръщва.
Свивам рамене и се преструвам, че не искам да говоря, докато устата ми е пълна. Истината всъщност е, че просто не искам да говоря.
— Притеснява ли те? Това, че излизам с твой учител, имам предвид? — тя присвива очи, дръпва кърпата от раменете си и започва да попива потта от челото си.
Продължавам да разбърквам закуската си, сякаш това е най-важното нещо на света. Между другото не съм в състояние да погълна дори една хапка повече — не и след като повдигна тази тема.
— Не, стига да не говорите за мен — отвръщам, защото все пак трябва да кажа нещо.
Изучавам отблизо лицето й, разчитам аурата и езика на тялото й, забелязвам, че започва да се върти неспокойно… и спирам точно преди да надникна в мислите й.
— Всъщност вие… не говорите за мен, нали? — добавям и впивам очите си в нейните.
Тя обаче само се разсмива и отклонява поглед, а по бузите й избуява ярка руменина:
— Оказа се, че имаме много повече общи неща, както и теми за разговор, освен тази.
— Така ли? Какво например?
Започвам да избивам нерви върху закуската си, докато под натиска на лъжицата ми парченцата заприличват на лепкава разноцветна каша. Чудя се дали да й съобщя сега, или да оставя новината за по-късно. Имам предвид стряскащото разкритие, че тази връзка няма да я бъде — не и според видението, което имах. В него тя бе с един непознат сладур, който работи в нейната сграда…
— Ами, като за начало, и двамата много харесваме италианския Ренесанс…
Поглеждам я, като едвам се сдържам да повдигна вежди. Никога не съм я чувала да споменава подобно увлечение, а живея с нея вече почти година.
— И двамата обичаме италианска храна…
О, да — определено сте идеалните си половинки! Единствените двама души на света, които обичат пица и спагети и разни други тестени нещица, залети с доматен сос и поръсени със сирене!
— И освен това, от този петък нататък, той ще прекарва доста време в моята сграда.
Застивам. Преустановявам всичко, което правя — включително да дишам и мигам — за да мога с по-голям успех да гледам тъпо и със зяпнала уста.
— Той ще бъде експертен свидетел по едно дело, което…
Устните й продължават да се движат, а ръцете й да ръкомахат възбудено, но аз съм спряла да я слушам. Думите й са удавени от звука на сърцето ми, което се разбива, и от безмълвния писък, който изключва всичко останало.
Не-е-е!
Не може да бъде!
Не. Може. Да. Бъде.
Нали?!
Ясно си спомням видението в ресторанта онази вечер — Сабин, която се събира с някакъв симпатичен мъж, който работи в същата сграда като нея — мъж, в когото не успях да разпозная Миноз, защото беше без очилата си!
Моментално разбирам какво означава това — то е… той е… съдбата й! Миноз е Единственият!
— Добре ли си? — ръката й се протяга към мен, а на лицето й се изписва загриженост.
Аз обаче бързо се отдръпвам, за да избегна докосването й. Преглъщам с усилие и се опитвам да извикам усмивка на лицето си. Разбирам, че тя заслужава да е щастлива… по дяволите, дори той заслужава щастие! Обаче… защо трябва да са щастливи заедно?! От всички мъже, с които можеше да излиза, защо, за Бога, избра именно моя учител? При това онзи, който знае тайната ми?
Поглеждам я и кимам насилено, после мятам купата си в мивката и изхвърчам през вратата с думите:
— Да, да. Всичко е наред, наистина. Аз просто… не искам да закъснявам.
Трийсет и четвърта глава
— Еей, ама днес е неделя! Никога не отваряме преди единайсет!
Това е Джуд, който обляга дъската си за сърф на стената и ми хвърля кос поглед.
Кимам, като се откъсвам от книгата само за секунди, колкото да го погледна, и веднага отново забивам поглед в нея. Твърдо съм решила, че най-сетне ще схвана смисъла на написаното.
— Трябва ли ти помощ?
Той захвърля кърпата си на един от столовете и заобикаля бюрото, за да застане зад гърба ми.
— Ако имаш предвид нещо дори бегло напомнящо на този засукан речник на кода, който ми направи — и потупвам листа до себе си — или допълненията към безкрайния списък от медитационни упражнения, тогава — не, благодаря. До гуша ми дойде от тях. Ако смяташ обаче най-сетне да ми кажеш как да разчета проклетата книга, без да заемам позиция лотос, да си представям лъчи от бяла светлина и/или дълги вретеновидни корени, които израстват от ходилата ми и проникват до центъра на земята — тогава, да — моля те, на всяка цена го направи!