Плъзвам книгата към него, като много внимавам да не докосвам друго, освен ъгълчетата й. С периферното си зрение за миг улавям развеселеното му изражение, погледа на очите с цвят на тропическа лагуна, разсечената вежда… и бързам да отклоня очи.
Той се подпира на бюрото и се привежда към книгата. Втренчвам се в разперените му върху старото проядено дърво пръсти, защото иначе трябва да обърна внимание на факта, че тялото му е толкова близо, че усещам натиска на енергийното му поле върху своето.
— Има и друг начин. Може и да се получи. Тоест, някой с твоите дарби има много по-голям шанс от останалите. Ако съдя обаче по това как докосваш само крайчетата и предпазливо отбягваш досега с магията вътре, мога с голяма доза сигурност да твърдя, че се страхуваш.
Гласът му се разнася край мен, мек и успокоителен. Подтиква ме да затворя очи, поне за миг, и да се отпусна. Да си позволя да го почувствам, наистина да го почувствам — без да се опитвам да спра енергийния поток или да го отблъсна. Искам да докажа, че Деймън греши, за да мога да се върна при него и да потвърдя, че съм опитала честно и почтено, но помежду ни не възниква нищо, никаква реакция. Че няма и следа от горещина или трепет. Независимо че Джуд ме харесва, харесва ме по начина, по който аз харесвам Деймън и той — мен. Разбрах го онзи ден от образа, който той неволно сподели с мен, когато ме докосна. Това важи обаче само за него, чувства има само от негова страна. Аз по никакъв начин не им отвръщам. При мен само намалява стресът, тревожността изчезва и я замества усещане за такъв пълен покой, такова невероятно спокойствие, което напълно отпуска напрегнатите ми нерви, че…
Той ме потупва по рамото и ме изважда от унеса, в който съм изпаднала. Показва ми с жест да се преместя заедно с него на малкото диванче в ъгъла. Сяда на него и разтваря книгата на коленете си, след което ме кара да поставя ръката си върху страницата и да затворя очи. Трябва само да изчистя ума си от всички странични мисли и да разгадая посланието.
Първоначално не се случва нищо, но това е защото съм изпълнена с отрицание и се съпротивлявам. Все още ми държи влага от предишния сблъсък с енергията й, който буквално изпържи вътрешностите ми. После цяла вечер се чувствах изтощена и разпиляна, все едно ме бе разкъсала на парченца. Точно когато се каня да се откажа обаче — да се предам и просто да позволя на жужащия и трептящ поток да нахлуе в мен — ме залива вълна от енергия, която ме изненадва неимоверно. Прекалено е лична… става ми неудобно, все едно съм прочела нечии мисли.
— Получава ли се нещо? — пита ме той с нисък глас и очи, приковани в моите.
Свивам рамене:
— Това е сякаш… имам чувството, че чета нечий дневник. Такова е моето усещане поне. А при теб?
— Абсолютно същото — кима той.
— Мислех, че ще прилича по-скоро на книга със заклинания… Нали се сещаш — по едно на всяка страница или нещо подобно.
— Говориш за гримоар, учебник по магия — Джуд се усмихва и се появяват двете пленителни трапчинки на бузите му, които заедно с очарователните му леко криви зъби го карат да изглежда ужасно сладък.
Намръщвам се, защото никога не съм чувала тази дума.
— Това е нещо като сборник с рецепти, само че за магии. В него се включват много конкретни данни — дата и точно време на проведения ритуал, резултатите от него — такива неща. Чисто професионално — само факти и нищо странично.
— А тази? — забивам пръст в страницата.
— Тя е по-скоро дневник, както и сама отбеляза. Много личен отчет на напредъка на една вещица — какво е направила, защо го е направила, как се е почувствала, какви са били резултатите и така нататък. Това е и причината обикновено да пишат такива дневници чрез код. В този случай е използван Тиван — руническата азбука, приписвана на папа Хонорий Тивански.
Раменете ми се смъкват и отчаяно извивам устни настрани. Не мога да разбера защо всеки път, когато си мисля, че напредвам, се оказва, че всъщност съм направила две гигантски крачки назад.