— Търсиш нещо по-конкретно, така ли? Любовно заклинание, може би?
Поглеждам го с присвити очи и започвам да се чудя какво има предвид и защо го каза.
— Извинявай — той свива рамене, а очите му пробягват по лицето ми, като се спират върху устните ми за малко по-дълго от необходимото. — Стори ми се, че в рая са възникнали проблеми. С Деймън се отбягвате вече няколко дни.
Затварям очи за няколко секунди, докато изхвърля отровата и залича раната от жилото. Измина една седмица — цяла седмица без Деймън, без нежните му телепатични послания, без топлата му любяща прегръдка. Единственият белег, че все още съществува някъде — може би дори съвсем наблизо — е току-що приготвеният еликсир, който откривам в хладилника си. Вероятно го оставя, докато спя, като взема всички възможни предпазни мерки да се оттегли, преди да се събудя. Всеки изминал час е толкова болезнен и самотен, така мъчителен и отчайващ, че не знам как ще оцелея без него до края на това убийствено лято.
Енергията на Джуд се променя, аурата му се отдръпва, а по краищата й започва да трепка нежно чувствително синьо.
— Е, каквото и да търсиш — връща се на темата той, — ще го откриеш тук. Просто трябва да си дадеш известно време да възприемеш всичко. Разборът на действията й е много подробен, а съдържанието е наистина задълбочено и сериозно.
— Къде я откри? — Наблюдавам кичурите му, които се люлеят на сантиметри от устните му. — И от колко време я имаш? — Добавям, внезапно заинтригувана от историята.
Той свива рамене и отклонява поглед.
— Взех я от едно място… даде ми я един човек, с когото се познавах преди време. — Той поклаща глава. — Беше много отдавна.
— Толкова, че да си спомниш само смътно? — изхилвам се нервно, но той не се присъединява към насиленото ми веселие. — Така де, та ти си само на деветнайсет! Колко отдавна може да е било?
Изучавам го внимателно, като си припомням времето, когато зададох същия въпрос на Деймън — това бе доста преди да разбера какъв е. Внезапно по кожата ми пробягва смразяваща тръпка. Настойчиво започвам да оглеждам лицето му — кривите предни зъби, белегът, разполовяващ веждата му, кичурите златистокестенява коса, падащи в тези толкова познати зелени очи. Имам нужда да се убедя, че е просто някой, когото познавам от миналото си. И не е като мен и Деймън.
— Предполагам, че просто не ме бива особено да преценявам времето, нито да следя хода му — казва той и се разсмива, но някак неубедително. — Опитвам се да живея за мига… да се потопя в настоящето, нали разбираш. Но, все пак… доколкото помня, бе преди около четири-пет години — когато започнах да се интересувам от такива неща.
— Ами Лина? Да не би да я е намерила? Затова ли толкова се бе постарал да я скриеш?
Той поклаща отрицателно глава и се изчервява:
— Колкото и да ме е срам да си призная, тя намери една кукла, която бях направил — и буквално откачи. Помисли я за вуду магия. Възприе погрешно абсолютно всичко!
— Кукла? — поглеждам го въпросително, защото изобщо не схващам за какво говори.
— Вид магическа кукла — обяснява той, свива рамене и ме поглежда засрамено. — Бях дете… какво друго да кажа в свое оправдание? Достатъчно бях млад и заблуден, за да реша, че по този начин мога да накарам едно определено момиче да ме хареса.
— И какво — подейства ли? — сдържам дъха си и напрегнато очаквам отговора му, като същевременно се чудя откъде се взе това странно усещане в стомаха ми и какво трябва да значи.
— Лина я унищожи точно преди да проработи. Всъщност така стана по-добре — той свива рамене. — Оказа се, че момичето не е стока.
— Обичайният ти тип — думите се изплъзват от устата ми, преди да успея да ги обмисля и да се спра.
Той ме поглежда, а очите му започват да блестят особено:
— Старите навици умират трудно.
Оставаме така — с впити един в друг погледи, почти без да дишаме. Накрая не издържам и го прекъсвам, като връщам вниманието си отново върху книгата.
— С удоволствие бих ти помогнал — заявява той с дълбок, чувствен глас, — но останах с впечатлението, че пътешествието ти е твърде лично, за да се включвам и аз.
Вдигам поглед и отварям уста, за да отговоря, но той продължава, без да ме изчака:
— Не се безпокой, няма проблеми. Разбирам. Обаче има няколко неща, които трябва да знаеш, ако искаш да се занимаваш със заклинания. — Очите му се приковават в моите, за да се увери, че е привлякъл изцяло вниманието ми. — Първо, те са последният изход. Използваш ги само в случай че всички други пътища са затворени или изчерпани. Второ, в действителност те са просто рецепти, чрез които да получиш нещо желано или да промениш дадена ситуация, която се нуждае от промяна. Само че, за да проработи заклинанието, трябва ясно да си представиш резултата, който желаеш да постигнеш, след което да насочиш цялата си енергия към това.