— Подобно на материализацията — казвам и веднага си пожелавам да върна думите назад, защото виждам промяната в погледа му.
— Материализацията отнема твърде много време… магията действа по-бързо… или поне би могла.
Стисвам устни, защото не е добра идея да му обяснявам, че и проявяването може да се прави мигновено, стига да разбираш как работи вселената. От друга страна, не можеш да материализираш неща, които не познаваш — и съответно противоотровата, наред с много други неща, си остава все така недостижима.
— Мисли за нея като за гигантска готварска книга, само че с бележки в полетата — усмихва се и потупва с нокът по страницата. — Тук обаче нищо не е фиксирано и статично, можеш да променяш рецептите, за да подхождат на твоите цели, както и да подбираш съответните инструменти…
— Инструменти? — нов въпросителен поглед.
— Кристали, билки, елементи, свещи, фази на луната… такива неща. Това са средствата на занаята, т.е. инструментите.
Замислям се за еликсирите, които направих, точно преди да се върна назад във времето. Тогава ги възприех по-скоро като вид алхимия, отколкото като магия. А в определен смисъл те са почти едно и също.
— Доста помага и ако рецитираш заклинанието в рими.
— Като стихотворение? — поглеждам го стреснато.
Може би, в крайна сметка, идеята няма да проработи. Съвсем определено не ме бива с тия неща.
— Не е нужно да се съревноваваш с поетите. Просто нещо в рими, което носи определен смисъл за теб самата и описва онова, което искаш да постигнеш чрез него.
Започвам да се мръщя. Чувствам се обезкуражена, още преди да започна.
— Освен това, Евър…
Поглеждам го.
— Ако искаш да направиш заклинание на някой човек, би било добре да размислиш. Лина бе напълно права. Ако не можеш да убедиш някого да види гледната ти точка или пък да ти съдейства по обичайния начин и с традиционни средства, има сериозна вероятност да не успееш въобще, независимо какво използваш.
Кимам и отклонявам очи. Това сигурно е вярно — за някаква друга ситуация. Не и за моята обаче.
Моята е различна.
Трийсет и пета глава
— Отбих се в работата ти — погледът на Хевън се придвижва съсредоточено от косата ми, през черната копринена връвчица, на която виси талисманът ми и която почти не се вижда под тениската, а накрая се спира на лицето ми.
Кимам отсечено и отново насочвам вниманието си към Онър. Тя се смее със Стейша, Крейг и останалите от елитния списък, сякаш всичко е нормално… само дето не е. Не и за нея. В момента тя навлиза в дебрите на магията — изучава сериозно занаята, според Джуд. И го прави, без знанието и съгласието на тарторката на групата.
— Смятах, че можем да обядваме набързо заедно или нещо подобно, но сладурът на щанда каза, че си заета.
Тя започва да обира с пръст глазурата на кексчето си, но очите й въобще не слизат от лицето ми.
Майлс вдига поглед от телефона си и сключва вежди, а очите му започват да се стрелкат помежду ни.
— Моля? Правилно ли чух? Има някакъв сладур, а на мен никой не ми е съобщил?!
Обръщам се рязко към тях. Чак сега възприемам смисъла на думите на Хевън. Тя е ходила до работата ми! Знае къде работя! Какво друго е разбрала?
— О, да, наистина е секси — кима Хевън с глава, като продължава да ме гледа. — Muy caliente, няма спор. Евър обаче явно е решила да го държи в тайна. Нямах представа за съществуването му, преди да го видя със собствените си очи.
— Как си научила къде работя? — питам я, като напразно се опитвам да звуча нормално и да не издавам колко съм разтревожена от новината.
— Близначките ми казаха.
Току-що нещата се превърнаха от просто лоши в катастрофални.
— Срещнах ги на плажа. Деймън ги учи да карат сърф.
Усмихвам се, но усмивката ми е немощна и седи фалшиво на лицето ми.
— Предполагам затова не си ни казала за новата си работа — не си искала най-добрите ти приятели да се нахвърлят на сексапилния ти колега.