— Може би трябва да го поканиш на купона, който организирам за изпращането си в Италия — предлага Майлс. — Така ще мога да го опозная дълго и напоително, преди да се сбогувам, нали разбираш.
Той се разсмива и прокарва ръка през късата си кестенява коса.
— По тоя повод — намесва се Хевън, а изкуствените мигли, с които експериментира напоследък, пърхат и закриват очите й, — да ви кажа, че майка ми викна майстори и изкъртиха всекидневната — ама имам предвид буквално. Махнаха мокета, изнесоха мебелите и срутиха половината стени — все едно е паднала бомба. От една страна, това е хубаво, защото не могат да продадат къщата в този й вид, но, от друга, означава, че в никакъв случай не можем да направим партито у нас. Затова се надявах, че…
— Разбира се — кимам и срещам погледите на две така шокирани лица, че ме хваща срам.
Осъзнавам, че редовните им посещения в дома ми, както и петъчният ни ритуал, при който си поръчвахме пица и се топвахме в джакузито, приключиха в момента, в който Деймън влезе в живота ми. Сега обаче, когато него го няма — или поне настоява да се разделим, ако ще и временно — може би е най-подходящото време да ги подновим.
— Сигурна ли си, че Сабин няма да има нищо против? — пита Майлс с надежда, но и с предпазливост в гласа.
Тръсвам глава:
— Стига вие да нямате нищо против Миноз да се отбива от време на време, всичко ще е наред.
— Миноз?! Имаш предвид учителя ни по история? — ахват те едновременно.
Двамата ми най-добри приятели изглеждат точно толкова шокирани, колкото бях аз самата, когато научих. Очите им сякаш ще изскочат.
— Да, излизат заедно — кимам в потвърждение.
Независимо колко ми е неприятно, не мога да направя нищо по въпроса, тъй че най-добре ще е да приема фактите.
Хевън отмества сините къдрици от лицето си и се привежда към мен:
— Чакай… дай да уточним това! Леля ти Сабин излиза с готиния даскал по история, така ли?
— Нали беше „готин, ама като за учител“, а сега? — Майлс се разсмива и я побутва по ръката.
Хевън обаче само свива рамене:
— Моля те, не се прави, че не си забелязал! Определено като за възрастен — освен като такъв, дето носи очила и панталони каки — си е направо секси парче!
— Моля те, не му викай „парче“! — разсмивам се, независимо от желанието си. — Освен това — просто за информация — вечер зарязва очилата и сменя панталоните с маркови дънки.
Хевън се надига от пейката с усмивка:
— Решено е, значи. Празненството ще е в твоята къща. Просто трябва да видя тази гледка!
— Деймън ще идва ли? — Майлс прибира телефона си в калъфчето и внимателно ме поглежда.
— Ами, ъъъ, не знам… може би. — Свивам рамене, стисвам устни и започвам толкова нервно да се чеша по ръката, че със същия успех бих могла да прикрепя на челото си неонов надпис: „Ей, вижте тук! Аз лъжа, лъжа!“. — Ами, той, ъъъ… Доста е зает с близначките напоследък и въобще…
— Затова ли не се появи на училище цяла седмица? — пита Хевън.
Аз кимам и започвам да мърморя някакви глупости за това, че си е взел изпитите предварително, но не влагам сърце в тях и ми личи. Виждам, че кимат, все едно приемат обяснението ми, но зная, че го правят само за мое успокоение. Очите и аурите им показват, че не вярват на нито една дума от казаното.
— Просто направи така, че Джуд да присъства — казва Майлс в заключение.
При самото споменаване на името му стомахът ми започва да се бунтува.
— Да, ще ми е нужен за резервен вариант… ако не потръгне с момчето, с което имам среща — усмихва се и Хевън.
— Имаш среща? — питаме с Майлс едновременно, след краткия миг, през който просто зяпаме глупаво.
— С кого? — интересувам се аз, а в същия момент Майлс изтърсва:
— Леле, наистина си бърза!
Хевън обаче само се усмихва и ни махва през рамо, докато върви към класната стая.
— Ще видите! — изчуруликва на прощаване тя и изчезва.
Трийсет и шеста глава
Тъй като вече удържах обещанието си към Миноз и присъствах в часа по история (като се чувствах доста по-неловко от него), и тъй като не съм давала обещания на други учители, решавам да пропусна останалите часове и директно се насочвам към магазина.
Докато пътувам по крайбрежната магистрала, мислите ми се понасят към Деймън. Представям си го толкова ясно, че той се материализира на съседната седалка. Поглежда ме с дълбоките си, горещи тъмни очи, устните му са полуотворени и съблазнителни, а после изсипва поток от червени лалета в скута ми. Болката е толкова силна и разкъсваща, че бързам да го прогоня, много преди да е изчезнал от само себе си. Зная, че един проявен Деймън не може да ми свърши работа. Не и когато истинският е някъде отвън, съвсем наблизо… и чака да изтекат трите месеца.