Аз обаче не мога да чакам. Отказвам да чакам. Единственият начин да се отърся от това ужасно усещане за празнота, е да си върна Деймън. А единственият начин да го сторя, е да разбия кода на Роман. Да се добера до противоотровата и веднъж завинаги да разреша всичките си проблеми. Само дето — като изключим варианта да отида пак до дома му — нямам никаква представа къде да го открия. Точно като Деймън и той не смята да се появява в училище за последните часове.
Завивам по алеята и паркирам на съвсем малкото свободно място зад магазина. Втурвам се през вратата е такава скорост и устрем, че Джуд ме поглежда объркано. Насочвам се към щанда и грабвам книгата за записвания.
— Виж, ако знаех, че ще избягаш от училище, щях да ти запиша няколко сеанса. В момента обаче нямаш нищо в графика си.
— Не бягам от училище — измърморвам, макар и двамата да сме наясно с истината. — Добре де, така е — и свивам рамене. — Само че това е последната седмица, така че наистина не е нещо кой знае какво. Няма да кажеш на никого, нали?
Той отхвърля въпроса ми с махване на ръка, сякаш не си струва дори да отговаря. После повдига рамене с думите:
— Просто ми се иска да знаех от по-рано. Щях да си донеса дъската.
— Все още можеш да отидеш да я вземеш — насочвам се към лавиците с книги и започвам да ги пренареждам.
Не че имат нужда. Просто искам да съм по-далече, за да избегна съблазнителната вълна от спокойствие, която ме залива в близост до него.
— Сериозно — казвам му, защото той не се помръдва. — Аз ще наглеждам тук.
Той ме поглежда твърдо и произнася:
— Евър…
Вдигам очи към неговите и веднага усещам какво смята да каже, затова бързам да разсея притесненията му предварително:
— Не е нужно да ми плащаш — заявявам с ръце, пълни с книги. — Не съм дошла да заработя допълнително. Всъщност за мен няма значение дали изобщо ми плащаш.
Той присвива очи, без да ги отмества от моите. Моментът се проточва — един удар на сърцето, два, три… После накланя глава на една страна и замислено казва:
— Наистина няма, нали?
Свивам рамене, връщам книгите на лавицата и започвам да ги подреждам в идеално права редица, като се възползвам от тази кратка отсрочка, за да обмисля отговора си:
— Не. Няма.
Чувствам се добре, че съм се освободила от още едно самозаблуждение — независимо колко е маловажно.
— А за какво всъщност си тук? — гласът му рязко спада. — Заради книгата ли?
Обръщам се и нервно го поглеждам; не знам къде да дяна ръцете си.
— Толкова ли е очевидно?
Повдигам рамене и се засмивам насила. Чувствам се облекчена, когато той се присъединява към смеха ми. После обаче прави жест с вдигнат палец и казва:
— Давай, забавлявай се. Няма да кажа на Деймън с какво си се захванала.
Стрелвам го изнервено. Искам да стане ясно, че съм приключила с шегите на тема Деймън… обаче той е сериозен.
— Съжалявам — свива рамене той.
Свивам рамене и аз. В никакъв случай няма да обсъждам Деймън с него. Вместо това се насочвам към задната стаичка, сядам зад бюрото и тъкмо се каня да отворя чекмеджето със силата на ума си, когато забелязвам, че ме е последвал.
— О-о, ъъъ, забравих, че е заключено — мърморя, докато се пресягам към чекмеджето.
Зная, че звуча фалшиво и изглеждам смешно — аз съм ужасна актриса и още по-лоша лъжкиня, но въпреки това правя съответните движения, сякаш наистина съм се канела да отворя с ръка.
Той се обляга на рамката на вратата и ме стрелва с такъв поглед, че ми става ясно — не е повярвал на нито една дума.
— Не те спря преди — заявява с плътен, нисък глас. — Нито пък първия път, когато те заварих в магазина.
Преглъщам с усилие и се чудя какво да му отвърна. Ако призная какви способности притежавам, ще наруша основното правило на Деймън. Същевременно погледът на Джуд е толкова тежък и така ме притиска, че все пак опитвам:
— Не мога… аз, ъъ…
Той повдига вежда — много добре му е ясно, че всъщност мога.