— Не мога да го направя пред теб — довършвам с пълното съзнание, че този номер е глупав.
— Това ще свърши ли работа? — ухилва се той и закрива с длани очите си.
Поглеждам го за миг, докато преценявам възможностите си, но нямам много такива. С надеждата, че няма да наднича през пръсти, си поемам дълбоко въздух и също затварям очи. После виждам как ключалката се отключва, навеждам се и вземам книгата. Поставям я на бюрото в момента, в който той сяда срещу мен с наклонена на една страна глава и поставя единия си крак върху коляното на другия:
— Знаеш ли, Евър, ти си много специална.
Замръзвам с пръсти, потрепващи над древния том, и сърце, което бие като полудяло.
— Исках да кажа, че дарбата ти е специална — той ме поглежда и изправя рамене.
Поглежда ме косо и присвива очи, а по скулите му плъзва руменина:
— Никога не съм срещал човек с твоите способности. Начинът, по който извличаш информацията от дадена книга… или от човек… И въпреки това, ти…
Взирам се в него със стегнато, парещо гърло. Усещам, че това е началото на нещо, което би било най-добре да избегна.
— И въпреки това, ти нямаш представа кой е застанал до теб. Точно до теб всъщност.
Въздъхвам и започвам да се чудя дали това е мигът, в който ми мята рекламна брошура и започва да описва случаите, в които е виждал духове. Той обаче само прави жест с ръка вдясно от мен. Кима и се усмихва, сякаш там наистина има някого — но когато се обръщам в тази посока, очите ми срещат само празното пространство.
— Първоначално бях убеден, че си дошла в магазина именно по тази причина — да ме научиш. — Той се усмихва, разчел изражението ми, и добавя. — Със сигурност знаеш, че такива неща като съвпадения просто не съществуват — вселената е прекалено прецизна, за да допусне случайни събития. Дойде тук с определена причина, независимо дали го осъзнаваш, или не, а…
— Тук ме доведе Ава — отсичам.
Не ми харесва посоката на този разговор и смятам да го прекъсна — тук и сега.
— И се върнах да видя Лина, не теб.
Той обаче само кима невъзмутимо, все едно не съм казала нищо:
— Въпреки това, обърни внимание — върна се в момент, когато Лина я нямаше. По този начин стана възможно да намериш мен.
Започвам да се въртя неловко на мястото си и се вторачвам в книгата пред себе си… просто не мога да го погледна. Не и след онова, което току-що каза. Не и след пътешествието си до Амстердам с Деймън.
— Чувала ли си някога поговорката: „Когато ученикът е готов, се появява учителят“?
Свивам рамене и за миг вдигам поглед към него, веднага, след което отново свеждам очи.
— Срещаме хората, които ни е писано да срещнем — когато дойде времето за това. И макар да съм сигурен, че има много неща, които мога да науча от теб, наистина ми се иска първо аз да ти покажа нещо, ако ми позволиш… ако си отворена към новите неща и склонна да се учиш.
Усещам погледа му, настойчив и сериозен. Зная, че нямам кой знае какъв избор, затова само свивам рамене. С периферното си зрение виждам как той лекичко кима, накланя глава встрани и отново насочва погледа си вдясно от мен — сякаш там има някого.
— Един човек иска да ти каже „Здравей“ — обяснява ми с поглед, прикован във въпросната точка вдясно. — Тя обаче ме предупреди, че си много недоверчива и ще трябва доста да се потрудя, за да те убедя.
Взирам се в него, без да мигам и без да дишам. Мисля си, че ако това е шега — ако ми е погодил някакъв номер — ще го…
— Името „Райли“ говори ли ти нещо?
Преглъщам буцата, която внезапно е заседнала на гърлото ми и препречва пътя на думите. Умът ми бясно започва да прехвърля всички разговори, които сме водили в търсене на онзи, в който може би съм му споменала за нея.
Той ме гледа спокойно и търпеливо чака. Аз обаче само кимам — не искам да му разкривам повече, отколкото вече знае.
— Казва, че ти е сестра — по-малката ти сестра. — Паузата след тези думи е толкова кратка, че не ми оставя време да кажа каквото и да било. — О, да — довела е и още някого със себе си… Всъщност, не става въпрос за…
Той се усмихва и отмята кичурите от лицето си, сякаш за да вижда по-добре.
— Не става въпрос за човек. Куче е — жълт…
— Лабрадор — произнасям тихо, независимо от решението си да не казвам нищо. — Това е кучето ни.