— Жълтичко — кима той.
— Жълтурко. Казва се Жълтурко — присвивам очи и се чудя как така сбърка точно името, ако Райли наистина е застанала пред него.
Той обаче само кима и продължава:
— Тя казва, че не може да остане дълго, защото е много заета напоследък. Иска обаче да знаеш, че прекарва много време покрай теб — повече, отколкото си мислиш.
— Така ли? — скръствам ръце и се облягам назад. — Защо тогава не се показва?
Намръщвам се и изоставям решението си да запазя мълчание — прекалено много съм й ядосана.
— Защо не прави нищо, така че да разбера, че наистина е до мен?
Джуд се усмихва, макар и половинчато и насила — устните му се извиват съвсем леко в ъгълчетата. После отговаря:
— В момента ми показва поднос с… — той млъква за секунда, присвива очи и после казва — ореховки. Пита дали са ти харесали.
Замръзвам. Спомням си, че преди няколко седмици Сабин направи ореховки по мамината рецепта. На най-голямата имаше „Р“, а на най-малката — „Е“. Точно по този начин Райли изписваше инициалите ни някога, в Орегон, когато майка ми печеше сладките…
Поглеждам към Джуд. Гърлото ми е толкова свито, че не мога да произнеса нито дума. Боря се да си възвърна равновесието, когато той добавя:
— Също така иска да знае дали си харесала филма — онзи, който ти е показала в…
Съмърленд. Затварям очи и силно ги стисвам, за да не рукнат сълзите ми. Чудя се дали бъбривата ми сестричка ще му каже и това, но той само свива рамене и оставя изречението недовършено.
— Кажи й… — гласът ми е толкова дрезгав и безсилен, че съм принудена да прочистя гърло и да опитам отново. — Отвърни й с „да“ на всичко… абсолютно всичко. И й кажи, че… че я обичам… и ми липсва… и я моля да каже „Здрасти“ на мама и татко… и че наистина трябва да ми помогне да разбера как да разговарям отново с нея… защото трябва да…
— Точно тук започва моята роля — сдържано заявява той с нисък, тих глас, а очите му настойчиво търсят моите. — Иска да ви бъда посредник, защото не може да говори направо с теб, освен в сънищата ти. Каза обаче да ти предам, че винаги те чува.
Поглеждам го. Скептицизмът ми отново взема връх. Наш посредник?! Райли наистина ли би пожелала това? Значи ли то, че му вярва? Тя дали знае за миналото ни? А какво беше това за сънищата — та последния път, когато се появи в мой сън, той се превърна в истински кошмар! Изпълнен с безсмислени загадки кошмар, от който не разбрах абсолютно нищо.
Поглеждам отново към Джуд. Питам се дали мога да му имам доверие. Дали пък не си измисля? И как би могъл да го направи? Може близначките да са му споменали нещо… да е проверил в интернет и да е прочел за инцидента…
— Тя си тръгва — казва той, като се усмихва и маха с ръка за „Довиждане“ на моята предполагаемо присъстваща, но невидима сестра. — Искаш ли да й кажеш нещо, преди да си отиде?
Стисвам силно страничните облегалки на стола и впивам поглед в бюрото пред себе си. Боря се да си поема въздух. Имам чувството, че стаята изведнъж се е свила и ме притиска, сякаш таванът се спуска над мен, а стените се опитват да се съберат и да ме смачкат. Нямам представа дали мога да му вярвам, дали Райли наистина е тук… Дори не мога да съм сигурна дали нещо от случилото се е истина.
Единственото, което зная, е, че трябва веднага да се махна оттук.
Да изляза навън за глътка въздух.
Чувам гласа му след себе си, когато скачам от бюрото и се втурвам към вратата. Не знам къде отивам, но се надявам, че там е просторно, открито и най-вече — че се намира далече от него.
Трийсет и седма глава
Изхвърчам през вратата и хуквам към плажа. Сърцето ми препуска, в ума ми цари пълен хаос. Съответно забравям да превключа на нормална скорост, преди да стигна там. Пръстите на краката ми вече докосват водата, когато осъзнавам, че ме следват облак пясък и множество озадачени погледа. Хората присвиват очи и клатят глави, мислейки си, че им се е сторило. Видяното не би могло да е истина — никой не е в състояние да тича толкова бързо. Във всеки случай не и човек, който изглежда толкова нормален като мен.
Зарязвам чехлите си на пясъка и влизам по-навътре. Спирам за миг, за да навия крачолите на дънките си. После обаче една вълна ме залива до коленете и решавам, че това не е важно. Те така или иначе вече са мокри, а аз искам просто да почувствам нещо — нещо осезаемо, физическо и реално. Проблем, който има лесно и очевидно разрешение. Не като онези, с които в действителност трябва да се преборя.