— И определено знае как да използва уязвимостта ми.
— Не ме разбирай погрешно — винаги добре поддържаше фасадата. По време на бденията изглеждаше неутешим, винаги с черна траурна лента на ръкава… Обаче, Евър, и това е истината — преди дори да се е слегнала пръстта на гроба ти, той вече търсеше нещо — или по-скоро, някоя — да се утеши. Дори и да не ми повярваш, все пак имай предвид, че аз бях там през цялото време. Деймън не чака никого. И със сигурност никога не е чакал теб.
Поемам си дълбоко въздух и изпълвам ума си с думи, музика, математически уравнения, далеч по-сложни от онези, които съм в състояние да разбера. Правя това с единствената цел да заглуша думите му: жестоки стрели, прицелени право в сърцето ми.
— О, да! Видях със собствените си очи, м-да! — с усмивка той преминава на кокни жаргон, после се връща към британския акцент. — И Дрина го видя, това разби сърцето й. Макар, за разлика от мен — и за разлика от теб, определено — любовта на Дрина беше безусловна. Тя бе съгласна да го приеме обратно, без да задава въпроси — независимо къде е бил и какво е правил. Което, да си го кажем в очите, ти не би сторила.
— Това не е вярно! — извиквам с глас, толкова дрезгав, като че ли не съм го използвала досега. — Деймън е мой от момента, в който се срещнахме, аз… — млъквам, осъзнала прекалено късно, че не трябваше да казвам нищо. Безсмислено е да влизам в тази битка.
— Извинявай, скъпа, но грешиш. Деймън никога не е бил твой. Някоя и друга целомъдрена целувка, държане за ръце… — той свива рамене. Погледът му е подигравателен. — Ама наистина, Евър! Сериозно ли смяташ, че това жалко опипване може да задоволи такъв ненаситен, самовлюбен, обсебен от собственото си удоволствие тип като него? В продължение на цели четиристотин години?!
Преглъщам със затруднение и си налагам маската на спокойствие, каквото не чувствам:
— Това е доста повече, отколкото ти някога си имал с Дрина.
— Което не е твоя заслуга! — изсъсква той, а погледът му злобно ме пронизва. — Както казах обаче, аз умея да чакам, а Деймън — не! — поклаща глава с фалшиво съжаление. — Колко жалко, че си решена да се преструваш на толкова недостъпна. Помежду ни има много общо, каквото и да си мислиш ти. И двамата сме обсебени от хора, които никога не ще имаме…
— Бих могла да те убия на място — прошепвам аз. Гласът и ръцете ми треперят от желание да го направя, независимо от даденото на Деймън обещание. — Мога… — Обаче преглъщам думите, защото не искам да узнае онова, което засега знаем само аз и Деймън: че ако улучиш най-слабата чакра на някой безсмъртен, най-податливия от седемте енергийни центъра на тялото му, можеш да го унищожиш напълно и безвъзвратно.
— Можеш какво? — Той се усмихва и се навежда толкова плътно към мен, че от дъха му по бузата ми ме побиват тръпки. — Да ме удариш право в централната ми чакра може би?
Ахвам и бясно започвам да се чудя как е разбрал. Той обаче само се засмива. Поклаща глава и казва:
— Не забравяй, скъпа, че Деймън бе под мое влияние. Изпя си всичко, отговори на всеки въпрос, който му зададох — включително и тези за теб!
Стоя абсолютно неподвижно. Отказвам да реагирам по какъвто и да било начин и се старая да изглеждам невъзмутима и незаинтересована… но е прекалено късно. Улучи ме точно където боли най-много. И определено го знае.
— Не се безпокой, миличка. Нямам намерение да го използвам срещу теб. Макар от потресаващата ти липса на проницателност и трагичната ти неспособност да се възползваш от знанията си да ми е пределно ясно, че един бърз удар по вратната ти чакра ще е достатъчен да те изличи завинаги… — той се засмива и облизва устни с език, от което заприличва на змия. — Но се забавлявам твърде много, като те гледам как се гърчиш. Затова няма да го направя. Освен това не след дълго ще се извиваш под мен. Или може би отгоре ми. И двата варианта звучат добре!
Той вече се смее на глас и ме гледа толкова разбиращо, уверено и интимно, че стомахът ми се преобръща.
— Подробностите оставям на теб. Впрочем колкото и да ти се иска, ти също няма да ме нападнеш. Най-вече защото наистина притежавам онова, което искаш: противоотровата за противоотровата. Уверявам те, че е истина. Просто трябва да измислиш начин да я заслужиш. Да разбереш коя е правилната цена и да я платиш.
Рязко си поемам въздух, челюстта ми увисва. Устата ми е пресъхнала. Спомням си, че и миналия петък каза абсолютно същото нещо. Тогава бях толкова притеснена заради Деймън, че забравих за тези думи.