Поглеждам го, но само за секунда, защото нещо друго е привлякло вниманието ми. Нещо, което…
— Номерът е да увеличиш скоростта на вибрациите си и да достигнеш до ниво, където…
Не успяваме да съзрем вълната, преди да ни застигне. Нямаме шанс да се гмурнем под нея, още по-малко пък — да я избегнем. Не ме отнася навътре само защото рефлексите на Джуд са наистина изключителни, а ръцете му — неочаквано силни.
— Добре ли си? — пита ме задъхано и впива очи в моите.
Мисълта ми обаче вече лети другаде — към онова топло, прекрасно привличане, към познатото любящо присъствие, което може да принадлежи само на един човек… само на него…
Наблюдавам Деймън, който разсича вълните с дъска под мишница. Изпивам с очи изваяното му бронзово тяло и си мисля, че Рембранд би направил всичко, за да го използва за модел. Водата се разделя, за да му направи път — чисто, плавно, все едно нож минава през масло.
Устните ми се разтварят. Изпитвам отчаяна нужда да го извикам, да произнеса името му, да го върна при себе си. В мига, преди да го направя обаче, очите ми срещат неговите и проумявам какво вижда той: аз, мокра, с разбъркана коса и прилепнали към тялото подгизнали дрехи, играя с вълните в този прекрасен слънчев ден… а мускулестите загорели ръце на Джуд все още ме обгръщат.
Измъквам се панически от хватката му — но е прекалено късно. Деймън вече ме е видял.
И е продължил нататък.
А аз оставам така — бездиханна, безчувствена и отчаяна — да наблюдавам оттеглянето му.
Няма лалета, нито телепатично съобщение… само една безкрайна тъжна пустош, която заема освободеното от него пространство.
Трийсет и осма глава
Джуд излиза от водата след мен и върви подире ми през половината плаж, като не спира да ме вика и да се опитва да ме настигне. Отказва се чак когато пресичам улицата и се насочвам към магазина, където работи Хевън. Имам нужда да поговоря с някого, да се доверя на приятел. Да разкажа всичко и да премахна тази тежест от раменете си, независимо от цената, която ще се наложи да заплатя.
Не усещам тежестта на прогизналите си дънки, не чувам звука, с който мократа ми блуза шляпа по кожата ми. Изобщо не ми хрумва да си материализирам нови сухи дрехи, преди да отворя вратата и… почти да се сблъскам с Роман.
— Съжалявам, но без обувки и прилична връхна дреха не пускаме — ухилва се той. — Макар че, да си призная, аз определено се наслаждавам на гледката.
Проследявам погледа му и бързо скръствам ръце върху гърдите си. Блузата ми, която и без това не е особено плътна, е мокра и напълно прозрачна.
— Трябва да говоря с Хевън — опитвам се да го избутам от пътя си, но той отново ме спира.
— Евър, моля те! Това място е от висока класа. Може би трябва да се върнеш, когато… ами, когато се почувстваш по-добре.
Надничам над рамото му и виждам едно сравнително голямо помещение, което обаче е така претъпкано с вещи, че прилича на вътрешността на вълшебната пещера на някой джин. Кристални полилеи висят от тавана, по стените са разположени метални свещници и маслени картини в тежки рамки, а подът е покрит с разноцветни застъпващи се тъкани килими. Антични мебели са сбутани до закачалки с красиви старовремски облекла, а сред тях са разхвърляни множество витрини, преливащи от всякакви бижута и дрънкулки, покрити със скъпоценни камъни.
— Просто ми кажи дали е тук — впервам настойчиво поглед в него.
Търпението ми определено се изчерпва. Той само ме гледа отвисоко и се хили нагло. Опитвам се да се настроя на вълната на нейната енергия, но не успявам и разбирам, че той блокира пътя ми.
— Може да е, а може и да не е. Кой знае със сигурност? — Той бръква в джоба си и вади пакет цигари, от които предлага и на мен.
Присвивам очи и правя отвратена физиономия, а той невъзмутимо поднася запалката си към цигарата и вдишва дълбоко дима:
— Дам’ се не знай, Евър! Пробвай, бе! Ти просто пропиляваш безсмъртието си!
Намръщвам се и демонстративно прогонвам дима с ръка, след което питам:
— Кой е собственикът на това място?
Осъзнавам, че преди не съм забелязвала този магазин. Същевременно се чудя каква е връзката на Роман с него.
Той дръпва продължително от цигарата и ме оглежда от главата до петите с присвитите си като на котка очи:
— Смяташ, че се шегувам, но те уверявам, че това не е така. Никой уважаващ себе си безсмъртен не би си позволил да го видят, изглеждащ по този начин — и ми размахва пръст. — Въпреки това… Не, наистина — може да задържиш потника, стига да подмениш всичко останало.