След което продължава да се взира в мен и да се хили. Прилича на голям и циничен хищник, който се готви за скок.
— Кой е собственикът? — повтарям и отново надничам зад него.
В ума ми е започнала да се оформя една идея… не мисля, че това е просто магазин за демодирани дрехи и вехти предмети. Тези неща принадлежат на Роман. Това са вещи, които е събирал през последните шестстотин години и с които се разделя крайно неохотно — винаги в най-подходящия момент и срещу съответната сума. Той е търговец на антики.
Роман ми хвърля кос поглед и издишва дима, оформяйки няколко идеални кръгчета. После нехайно отронва:
— Един приятел го държи. Не е твоя работа във всеки случай.
Присвивам очи — не може да ме залъже толкова лесно. Вече ми е ясно — магазинът е негов. Той е шеф на Хевън, той й подписва чековете. Не искам обаче да оставя нещата така, затова подмятам:
— А-ха, значи си се сприятелил с някого, все пак. Колко жалко за горкия човек!
— О, аз имам много приятели! — той се усмихва широко и още веднъж дръпва силно от цигарата, преди да хвърли угарката на земята и да я изгаси с обувката си. — За разлика от теб аз не отблъсквам хората. Не пазя само за себе си своите дарби. Раздавам ги на всички, защото вярвам в правото на обикновения човек да има всичко, което имам и аз. Така че им давам онова, което искат.
— И какво искат хората? — питам го.
Част от мен се чуди какво правя още тук, със стичаща се от мен върху тротоара вода и трепереща в мокрите си дънки и прозрачна блуза — само за да участвам в този малоумен разговор. Другата ми част обаче е като прикована към земята и заради нея не мога да помръдна.
Той се усмихва и впива в мен тъмносините си очи с думите:
— Ами — искат, каквото искат всички, нали така? — След което избухва в нисък, гръден смях, който прилича на ръмжене и от който ме побиват тръпки. — Не е кой знае колко трудно за разбиране. Няма ли да се опиташ да познаеш?
Надничам отново над рамото му, защото съм сигурна, че забелязах движение зад него. Надявам се това да е Хевън, но вместо нея виждам онова момиче — същото, което мярнах за кратко пред къщата му в нощта, когато проявих невероятната глупост да отида в дома му. Заобикаля щанда и се насочва към вратата, където сме застанали. Очите й срещат моите. Тя е такава невероятна красавица, екзотична и мистериозна, с гарвановочерната си коса, черни като въглени очи, смугла гладка кожа и гъвкаво тяло, че буквално оставам без дъх.
— Беше ми приятно да си побъбрим, Евър, но мисля, че е време да си тръгваш. Без да се обиждаш, милинка, но изглеждаш леко… раздърпана. Ще навреди на бизнеса, ако продължаваш да се моткаш тук с този вид на мокра улична котка. Би отблъснало клиентите, нали разбираш? Впрочем, ако ти трябват дребни за автобуса… — той започва да рови в джоба си и измъква цяла шепа монети, които разстила на дланта си. — Вземи си, колкото ти трябват. Нямам представа колко струва билетът в днешни дни. Не съм се качвал на автобус от…
— Отпреди шестстотин години — прекъсвам го и присвивам очи.
Виждам как момичето спира и се отдръпва, когато Роман й прави знак с пръсти да не се приближава. Жестът е толкова бърз и лек, че нормален човек не би го забелязал… аз, естествено, не го пропускам. Нито пък тя. Подчинява се и се оттегля в друга стая, която е недостъпна за погледа ми.
Обръщам се да си вървя — нямам повече работа тук. Викът на Роман ме застига, когато вече съм на улицата и се отдалечавам:
— Преди шестстотин години нямаше автобуси! Щеше да го знаеш, ако не бягаше от часовете по история!
Аз обаче продължавам по пътя си. Нямам никакво намерение да участвам в играта му. Почти съм стигнала до ъгъла, когато той ме сграбчва с ума си и ми изпраща мислено послание:
Ей, Евър! Знаеш ли какво искат хората? Не би било зле да поразсъждаваш по този въпрос — отговорът му ще те отведе до противоотровата!
Спъвам се и панически протягам ръце към опората на стената пред себе си. Боря се неистово да си върна равновесието, а гласът на Роман продължава да гърми в главата ми. Заради акцента прилича на бодър марш:
Не сме така различни, ти и аз. Напротив — много си приличаме. И не след дълго, скъпа, ще имаш шанс да го докажеш. Не след дълго ще платиш цената.
Разсмива се от сърце и чак тогава ме освобождава, но зная, че това не е истинска свобода. Само отсрочка.