Оставям този неуспех зад гърба си с едно решително тръсване на глава и се заемам със следващата задача. Събирам кураж и го поглеждам:
— И така, как да увелича скоростта на вибрациите си?
Когато приключваме, не съм по-близо до общуването с умрели хора, отколкото бях преди. Поне не и с онази мъртва, която ме интересува. Впрочем много други безтелесни души се изправиха пред мен, но аз ги блокирах всичките.
— Необходими са доста упражнения. — Той заключва на излизане входната врата и ме съпровожда до колата ми. — Наложи ми се да участвам в спиритически кръг всяка седмица в продължение на години, преди силите ми да се възстановят напълно.
— Смятах, че имаш тези способности по рождение — присвивам аз очи.
— Така е — кима той. — Но ги бях потискал в продължение на толкова дълго време, че трябваше да работя наистина усилено, за да ги развия отново.
Въздишам тежко. Не мога да си се представя седнала в кръга на групата за спиритични сеанси. Иска ми се да имаше по-лесен начин.
— Тя те посещава в сънищата ти, нали знаеш?
Сещам се за онзи откачен кошмар и се намръщвам. Не може да е бил нейна работа.
Той обаче само ме поглежда и твърдо кима:
— Разбира се, че идва в сънищата ти. Всички го правят. Това е най-лесният начин да ни достигнат.
Облягам се на вратата на колата и започвам да обхождам с очи лицето му, а пръстите ми стискат ключовете несъзнателно силно. Ясно ми е, че трябва да му пожелая „Лека нощ“ и да потеглям по пътя си, но по някаква незнайна причина не съм в състояние да помръдна.
— Нощта е царството на подсъзнанието, което ни освобождава от всички ограничения и забрани, които си поставяме през деня — всичко, което блокираме, не приемаме, казваме си, че е невъзможно, защото смятаме, че свръхестествени неща не съществуват. А в действителност вселената е едно магическо място, тайнствено и много по-голямо, отколкото си мислим — и изпълнено с какви ли не създания и явления, включително свръхестествени. И от тях ни дели съвсем тънка преграда от енергия. Зная, че навикът им да общуват чрез символи е много объркващ, а и не мога да преценя доколко причината за това е в нас самите и начинът ни да възприемаме информацията и доколко у тях и ограниченията на онова, което могат да споделят с нас.
Поемам си дълбоко въздух. Цялото ми тяло трепери, макар че всъщност изобщо не ми е студено. По-скоро ме побиват тръпки, все едно съм видяла призрак — а за това са виновни както думите му, така и самото му присъствие. И начинът, по който ме кара да се чувствам. Но не ми е студено. Точно обратното, ако трябва да съм честна.
После мисълта ми скача към съня и започвам да се питам какво ли е имала предвид Райли със стъкления затвор. И защо аз виждах Деймън, а той мен — не? Опитвам се да проумея загадката, все едно съм на упражнение по английски език или съм попаднала на кодирано чрез символи послание в книга. Дали не значи, че Деймън се е заблудил и не може да види онова, което е пред него? И ако е така, какво следва?
— Това, че ти не виждаш нещо, не значи, че то не съществува — гласът му е единственият звук, който съществува в тази застинала, безмълвна нощ.
Кимам в съгласие и си мисля, че знам това по-добре от всеки друг. Той продължава да говори за измеренията, задгробния живот, за това, че времето е едно измислено от хората понятие, което не съществува в действителност… А аз не мога да спра да се чудя какво ли ще направи, ако го заведа. Ако просто се протегна, стисна ръката му, затворя очи и го отведа в Съмърленд да му покажа колко е прав и колко по-грандиозно е всичко…
И той ме хваща. Отново ме улавя да поглъщам с очи гладката му загоряла кожа, златистите кичури край лицето му, белега, който разсича веждата му на две. Осъзнавам го, когато най-накрая срещам очите му — тези наситенозелени, невероятни очи — така разбиращи и толкова дълбоки. Не мога да издържа на силата и настойчивостта им и бързо извръщам поглед.
— Евър — гласът му е нисък, напрегнат, а ръката му се протяга към мен. — Евър, аз…
Но аз поклащам глава, обръщам се и забързано се качвам в колата си. Докато се измъквам от тясното пространство зад магазина, хвърлям поглед в огледалото за обратно виждане. Не се учудвам, когато го съзирам — застинал на същото място с поглед, който неотклонно ме следи и в който се чете копнеж.