Тръсвам отново глава и се съсредоточавам отново в пътя, като усещам, че това конкретно минало и чувствата, които някога съм изпитвала, нямат нищо общо с бъдещето ми.
Четирийсет и първа глава
Първоначално бе предвидено купонът да се проведе в събота, но Майлс трябваше да тръгне рано сутринта в понеделник, а и междувременно имаше страшно много неща за вършене. Затова го преместихме в четвъртък, последния учебен ден.
Макар да зная колко държи Деймън на думата си, чувствам силно разочарование, когато влизам в часа по английски и не го заварвам в стаята.
Поглеждам към Стейша, която присвива очи, усмихва се злобно и протяга крак точно когато минавам покрай нея. Онър седи до нея и участва в играта, независимо че не смее да ме погледне в очите — нали споделяме една и съща срамна тайна.
Заемам мястото си и се оглеждам. Един поглед към присъстващите в стаята потвърждава онова, което вече знам — всеки си има партньор, приятел или просто някой, с когото може да поговори… Всеки, освен мен. Прекарах по-голямата част от учебната година в опити да се сприятеля с един определен човек, който в момента отказва да се появи тук. Мястото му до моето е отчайващо празно.
Като голям къс лед, изместил, неизвестно как, слънцето.
И така, докато господин Робинс продължава да бъбри почти несвързано за неща, от които никой не се интересува, включително той самият, аз си организирам малко разнообразие. Правя пролука в щита си и насочвам квантовото си дистанционно управление към всичките си съученици. Стаята внезапно се изпълва с какофония от цветове и звуци. Чувствам се точно като по времето, преди да срещна Деймън, когато това усещане за хаос ме заливаше от всички страни и непрекъснато бях заплашена да се удавя в него.
Настройвам се първо на вълната на господин Робинс, който с нетърпение очаква последния звънец, след което смята да се наслади на хубаво дълго лято без никакви учебни часове и ученици. После се прехвърлям на Крейг, който възнамерява да скъса с Онър в края на деня и да се възползва максимално от предстоящите три месеца свобода. Накрая надничам в мислите на Стейша, която не си спомня нищо от краткия период, прекаран с Деймън, макар определено все още да си пада по него. Наскоро е разбрала къде кара сърф и планира да прекара лятото в демонстриране на колекцията си от предизвикателни бански. Сигурна е, че ще е достатъчно да не носи горнище, за да започне следващата година увиснала на ръката му. И макар че тази картина ме притеснява, се насилвам да продължа към Онър, която силно ме изненадва. Графикът й е запълнен от край до край, но няма нищо общо нито със Стейша, нито с Крейг. Цялата й програма е съобразена с интереса й към занаята, който все повече се засилва.
Стеснявам фокуса си и изключвам всички останали, за да мога да я видя по-добре. Искам да разбера какво подхранва това внезапно желание да овладее магията. Предполагам, че се дължи на безобидно увлечение по Джуд… и трепвам, когато виждам, че няма нищо общо с това. Всъщност е уморена да е винаги в сянката зад прожекторите, да бъде неотменното „Б“, което следва „А“. Омръзнало й е да бъде винаги на второ място, винаги на долното стъпало — и планира деня, в който всичко ще е различно, а ролите им — разменени.
Тя хвърля поглед през рамо и го впива право в мен. Очите й се присвиват, сякаш е наясно какво виждам и ме предизвиква да я спра. Все още ме гледа, когато Стейша я сръгва с лакът и също се обръща, а устните й оформят думата „откачалка“.
Повдигам вежди и правя многозначителна физиономия. Точно преди да се обърна обаче, тя отмята коса от лицето си и се привежда към мен с думите:
— Е, кажи какво стана с Деймън? Да не би заклинанието ти да е спряло да действа? Или той просто е разбрал, че си вещица? — и ме измерва нагло с очи.
Поклащам глава и се облягам на стола си с кръстосани крака и сключени върху чина ръце. В ума си оформям картина на пълно спокойствие, след което й хвърлям толкова продължителен и мрачен поглед, че тя започва да се върти от неудобство на стола си. Смешното е, че вярва, че аз съм единствената вещица в стаята. Няма представа, че собствената й втора цигулка планира магическа атака — и смята да я спечели.
Насочвам вниманието си отново към Онър. Усещам предизвикателното неподчинение, което се надига в нея — тази новооткрита сила, която никога преди не е показвала. Очите ни се срещат, преценяват… мигът се проточва и аз съм първата, която отклонява поглед. Казвам си, че това не е моя работа. Нямам право да се намесвам в приятелството и отношенията им… Не мога да се натрапвам.