Изключвам всички звуци и цветове и се вторачвам в чина си. След секунди съм погълната изцяло от задачата да изрисувам поле от лалета върху тетрадката си. Видях достатъчно за един ден.
Когато стигам до стаята по история, Роман е вече там — разтакава се пред вратата и приказва с някакъв тип, когото никога не съм виждала. Двамата млъкват, щом се приближавам, и се обръщат да ме огледат.
Протягам се към бравата, но Роман препречва пътя ми. Усмихва се, когато ръката ми неволно докосва бедрото му. И направо се разсмива, като ме вижда как се сгърчвам и отдръпвам след това. Тъмносините му очи срещат моите и изтърсва:
— Вие двамата познавате ли се? — след което накланя глава към приятеля си.
Правя недоволна физиономия. Единственото, което искам, е да вляза в стаята и да приключа с всичко — да оставя цялата отвратителна година зад гърба си. Готова съм да му сритам задника, ако се наложи.
Той започва да цъка с език, а после проточва:
— То-оолкова недружелюбно. Направо безсърдечно поведение. Обноските ти, Евър, са под всякаква критика! Но няма да насилвам нещата. Някой друг ден, може би… аз мога да чакам, нали помниш?
Кима на приятеля си, с което го подканя да си тръгва. Тъкмо се каня с облекчение да се шмугна в класната стая, когато съзирам нещо с периферното си зрение… по-точно, виждам липсата му. Той няма аура. Освен това външността му е… перфектна. Твърде идеална за обикновен човек. Сигурна съм, че ако се вгледам още по-внимателно, ще открия татуировка на Уроборос — което със сигурност ще потвърди подозренията ми.
— С какво си се захванал? — погледът ми се прехвърля върху Роман.
Чудя се дали приятелят му е един от отдавна забравените сираци, или някоя нещастна заблудена душа, която е променил в по-скорошни времена.
Усмивката разтяга устните му почти от ухо до ухо и той заявява:
— Всичко е част от загадката, Евър. Същата, която много скоро ще те призова да разгадаеш. Засега обаче ще е най-добре да влезеш в клас и да опресниш знанията си по история. Наистина — разсмива се той, — няма никакъв смисъл от бързане. Времето ти ще настъпи много скоро.
Четирийсет и втора глава
Макар да казах на Сабин, че може да покани Миноз, ако желае, тя е достатъчно умна и усети, че в действителност не съм напълно искрена. Така че, за наш късмет, те са си направили други планове за вечерта.
Подготовката за партито тече с пълна пара. Всичко е свързано по някакъв начин с Италия — и храната, и украсата. От спагетите в огромните чинии се вдига пара, има също пица, канелони и какво ли не още. Окачила съм навсякъде балони в червено, бяло и зелено, а по стените — множество картини. Проявих репродукции на „Пролет“ и „Раждането на Венера“ от Ботичели, „Венера от Урбино“ на Тициан, „Тондо Дони“ („Светото семейство“) на Микеланджело и — о, да! Статуя на Давид в цял ръст е разположена отвън, до басейна.
През цялото време, докато украсявам и се занимавам с подготовката, не спирам да си мисля за онова ужасно парти на Хелоуин — за нощта, когато за първи път целунах Деймън… когато срещнах Ава и Дрина… нощта, която промени всичко.
Спирам за кратко, за да огледам за последен път резултата. После отивам до дивана и сядам на него в позиция лотус. Затварям очи и се концентрирам в усилването на вибрациите си, както ме научи Джуд. Райли ми липсва толкова много, че съм готова на всичко — включително да създам собствен спиритичен кръг. Ще се упражнявам абсолютно всеки ден, докато се появи. Успокоявам ума си и го изчиствам от обичайните шумове и бъбрене. Отварям го и го поддържам готов и чувствителен към всичко, което ме заобикаля. Надявам се да усетя някаква промяна, необяснима тръпка или хлад, шепот — някакъв знак, независимо какъв, който да ми подскаже, че тя е наблизо. Единственото, което постигам обаче, е поток от досадни, настойчиви духове, които нямат нищо общо с моята дръзка, шумна, дванайсетгодишна сестра.
Точно се каня да изоставя заниманието си — само временно, разбира се — когато пред мен започва да се оформя една трептяща, проблясваща прозирна фигура. Привеждам се напред и се напрягам, за да я видя по-добре… В този момент две идентични, пискливи гласчета се провикват:
— Какво правиш?
Веднага щом ги виждам, скачам на крака. Сигурна съм, че той ги е довел — и се надявам, че мога да го настигна, преди да си тръгне.