Роми обаче поставя длан върху ръката ми и спира устрема ми с поклащане на глава:
— Качихме се на автобуса и после повървяхме пеша. Деймън не е тук.
Поглеждам ги, като се боря да си поема дъх и да се успокоя:
— О! А-ха. Добре. Е, какво става? — Чудя се дали са дошли заради купона и дали Хевън не ги е поканила, без да ми каже.
— Трябва да поговорим с теб — Роми и Райни се споглеждат, преди отново да насочат вниманието си към мен. — Има нещо, което трябва да знаеш.
Преглъщам буцата, която внезапно е заседнала на гърлото ми. Чакам нетърпеливо думите им — да чуя със собствените си уши колко зле се чувства Деймън без мен, че съжалява за решението си да се разделим и отчаяно иска да се съберем отново, и то веднага…
— Става въпрос за Роман — заявява Райни и ме измерва мрачно — явно е разчела изражението ми, ако не мислите. — Смятаме, че създава още като теб… още нови безсмъртни.
— Само дето не са точно като теб — добавя Роми, — защото ти си добра, а той е ужасен и зъл.
Райни свива рамене и се озърта разсеяно наоколо, сякаш не желае да се съгласи с твърдение, което поставя мен и добра в едно изречение.
— Деймън знае ли за това?
Не зная дали въпросът е важен сам по себе си. Май по-скоро просто искам да произнеса името му на глас, да изпълня стаята със звученето му. Да го извикам — отново и отново.
— Да, но няма да направи нищо — въздиша тя. — Казва, че имат право да са тук, след като не ни заплашват с нищо.
— А така ли е? — очите ми се стрелкат ту към едната, ту към другата. — Наистина ли не представляват заплаха?
Те си разменят безмълвно погледи — пак онова тяхно особено общуване — след което се обръщат към мен:
— Не сме сигурни. Райни започва отново да усеща, макар и слабо… Понякога имам чувството, че и част от моите видения се връщат… но засега всичко става много бавно. Затова се запитахме дали не може да погледнем отново книгата. Нали се сещаш за коя говорим — „Книгата на сенките“, онази, която държиш в магазина. Смятаме, че може да помогне.
Оглеждам ги подозрително с присвити очи. Чудя се дали наистина се притесняват заради новопоявилите се подопечни на Роман, или просто се опитват да ме изиграят — тъй като не успяват с Деймън — и да получат, каквото искат. Въпреки това не се съмнявам, че казаното от тях е истина. По последни преброявания в града има трима нови безсмъртни и всичките са свързани с Роман. Това не може да е добра новина — едва ли се отличават от него в намеренията си. Същевременно, поне досега, не са направили нищо, с което да докажат злите си помисли.
Не искам обаче да ме сметнат за твърде отстъпчива, затова питам:
— И Деймън няма нищо против, така ли? — след което за известно време просто се гледаме — и на трите ни е ясно, че има, и то много.
Те си разменят бърз поглед — а вероятно и обсъждат нещо по техния си безмълвен, характерен за близнаците начин. После се обръщат към мен, стигнали до решение. Думата взема Райни:
— Виж какво, трябва ни помощ. Начинът на Деймън е прекалено бавен. Ако го следваме, ще бъдем на по трийсет години, когато се върнат силите ни. Не съм сигурна на кого това ще му е по-неприятно — на нас или на теб. Ти как мислиш?
Аз само свивам рамене под изпитателния й поглед с пълното съзнание, че не мога да отрека онова, което намеква. И двете знаем, че е вярно.
— Трябва ни нещо работещо, нещо, което ще даде бързи резултати. А единствената ни възможност е да се обърнем към теб и да потърсим в книгата.
Поглеждам първо към тях, а после и към часовника си. Питам се дали ще успея да стигна до магазина, да взема книгата и да им я донеса, без да закъснявам за партито. Като се има предвид колко бързо се движа — и че до купона остават часове — със сигурност ще успея.
— Дали ще вървиш, или ще ходиш, няма значение. Просто го направи! — кима Райни с глава — ясно й е, че съм съгласна. — Ние ще те изчакаме тук.
Насочвам се към гаража. Първоначално си мислех да изтичам дотам — това би ме накарало да се чувствам силна и недосегаема, сякаш мога да се справя с проблемите, с които се сблъсквам — вместо уплашена, слаба и неспособна. Навън обаче е все още светло, затова вземам колата.
Когато стигам до магазина, заварвам Джуд да заключва вратата — явно затваря по-рано. Той ме посреща с думите:
— Ти не трябваше ли да подготвяш празненство?