Вдигам високо атамето и с рязко движение разсичам дланта си. Прокарвам острието по линията на живота си, в кръга се надига мощен повей, а над главата ми се чува тътенът на гръмотевица, която възприемам като поздрав. Косата ми се развява около лицето, докато следя с присвити очи вихрушката. Кръвта ми се стича по бялата нишка и тя поаленява. Бързам да я обвия около врата на Роман, да го привържа и принудя да ми даде онова, от което имам нужда. Подчинявам го на волята си с прикован в очите му поглед и му внушавам да изпълни исканото, след което го карам да изчезне, все едно никога не е съществувал.
Изправям се с треперещо тяло, подгизнала от пот, но изключително въодушевена. Най-сетне всичко приключи и постигнах желаното. Сега е само въпрос на време, докато получа противоотровата и с Деймън се съединим в едно цяло.
Вятърът започва да утихва, а с него — и съскането, и пращенето на електричеството, което бе изпълнило кръга. Вече събирам кристалите и гася свещите, когато Роми и Райни връхлитат през вратата със зейнали усти и разширени очи. Едва прекрачили прага, се заковават като поразени от гръм и едновременно ахват.
— Какво си сторила?! — изпищява Райни, а погледът й трескаво се мести от кръга, който оформих от сол, през колекцията ми от кристали, соли и масла, до покритата с кръв кама.
Поглеждам ги твърдо и сигурно и отсичам:
— Спокойно. Всичко свърши. Оправих нещата. Съвсем скоро всичко ще си дойде на мястото.
После понечвам да прекрача солния кръг, но Роми ме спира с вик:
— Не го прави! Не излизай от кръга!
Ръката й е протегната напред с широко разперени пръсти, очите й горят.
Зад гърба й сестра й се присъединява:
— Не мърдай! Моля те, поне този път ни повярвай и направи онова, което ти казваме!
Замирам за миг и ги поглеждам, като се чудя за какво е цялата истерия. Заклинанието проработи. Усещам енергията му, която все още бушува в мен. Сега е само въпрос на време Роман да се появи и да…
— Този път наистина премина всички граници — процежда Райни и клати глава. — Не знаеш ли, че сега луната е в тъмна фаза? Не бива никога да прилагаш магии по време на тъмната луна — абсолютно, съвсем никога! Моментът е подходящ за размишления, медитация, обаче никога, при никакви обстоятелства не бива да правиш магии… освен ако не си последовател на мрачните изкуства. Само те прилагат черни магии.
Поглеждам ги и се питам дали говори сериозно. И ако наистина е така — какво значение има. Щом заклинанието е проработило, просто е проработило и толкова. Останалото са маловажни подробности. Нали така?
В този миг прозвучава и гласчето на близначката й:
— Кого повика на помощ?
Сещам се за стихчето, което измислих и с което толкова се гордеех. Припомням си конкретно думите: Аз призовавам твойта помощ и закрила! И й ги повтарям.
— Страхотно! — Райни отчаяно затваря очи и започва да клати главата си.
Застаналата до нея Роми се мръщи и добавя:
— По време на тъмната луна Богинята отсъства. На нейно място властва Кралицата на подземния свят. С други думи, вместо да призовеш Светлината да подпомогне заклинанието ти, си се обърнала за помощ към силите на Мрака.
При това не само за помощ. А и за да свържа Роман със себе си!
Ахвам, когато осъзнавам за какво говорят. Местя разширените си от ужас очи ту към едната, ту към другата и трескаво се питам как мога да разваля ефекта от заклинанието — и то по възможно най-бързия начин, преди да е станало прекалено късно!
— Вече е прекалено късно — казват те едновременно, разгадали изражението на лицето ми. — Единственото, което можеш да направиш, е да изчакаш следващата фаза на луната и да се опиташ да го развалиш тогава. Ако това е възможно, разбира се.
— Ама… — думите засядат на гърлото ми, когато започвам да проумявам размерите на катастрофата.