— Добре ли си? — пита ме Роман и ме поглежда косо, докато отваря вратата. — Изглеждаш леко… напрегната.
Поемам си дълбоко въздух и присвивам очи. Точно когато се каня да изстрелям нещо в отговор обаче се приближава Джуд и ми съобщава:
— Някой току-що повърна на килима.
Разсейва ме само за миг, но това им е достатъчно, за да потеглят. На прага Роман се спира, колкото да ме изгледа през рамо и да каже:
— Извинявай, че те зарязваме така, Евър. Сигурен съм обаче, че ще се видим по-късно.
Четирийсет и седма глава
Предполагах, че става въпрос за Майлс, но се оказа, че той е добре. Дори ми помага да избърша гадорията. Когато приключваме, заявява с усмивка:
— Ето на това му викам аз актьорско майсторство! Viva Firenze!
И размахва юмрука си във въздуха.
— Значи наистина се чувстваш добре?
Подавам му чиста кърпа. Чувствам се доста неудобно заради онова, което го карам да прави — при условие, че веднага щом всички си тръгнат, просто ще накарам килима да изчезне и на негово място ще материализирам нов.
— Не си пиян, така ли?
— Съвсем не! Важното обаче е, че ти реши, че съм се напил!
Свивам рамене:
— Фъфленето, залитането… за малко да паднеш във водата… а и глупостите, които наговори — всички белези присъстваха и бяха отчетени.
Той събира кърпата на купчинка и ми я подава, но в този миг до мен застава Джуд и я поема от ръцете му.
— За пране ли да я нося? — пита ме, повдигнал вежда въпросително.
Аз обаче само поклащам глава и посочвам кошчето за боклук, без да свалям очи от Майлс:
— Добре. Кой тогава е донесъл алкохола?
— О, не — забрави! — тръсва той глава и скръства ръце пред гърдите си. — Съжалявам, че именно на мен се налага да ти обяснявам фактите, но това скромно събиране, което организира, сред нормалните хора е известно като парти. Независимо дали си приготвила твърд алкохол и дали искаш да го сервираш, той си намира начини да се вмъкне. А от мен няма да научиш нищо повече!
След тези думи стисва плътно устни и дръпва върху тях въображаем цип. Веднага обаче се сеща за още нещо и добавя:
— Предлагам просто да изхвърлиш и този стар парцал — махва с ръка към килима. — Сериозно, даже ще ти помогна да го навиеш. После трябва само да разместим малко мебелите отгоре и Сабин въобще няма да забележи липсата му!
Аз обаче поклащам глава. Няма как да му обясня, че покритият с петна от повръщано килим е най-малкият ми проблем в момента — сега, когато съм осъзнала, че Роман няма да ми съдейства. На всичкото отгоре помъкна Хевън на някаква тайнствена уговорка, чието значение не успях да измъкна от ума й. А и какви бяха онези приказки, че ще се видим по-късно? Дали намекваше за заклинанието за обвързване… или за нещо друго, съвсем различно?
Майлс се навежда да ме прегърне, като ме задържа за миг в ръцете си и ме притиска наистина силно, след което ме отдръпва и се вглежда в очите ми:
— Благодаря ти за чудесното изпращане, Евър. Наистина бе добро. И още нещо искам да ти кажа, надявам се да ме чуеш и да го възприемеш сериозно. Готова ли си?
Свивам рамене. Мозъкът ми е твърде зает с други неща, всичките ми мисли са се устремили навън, към едно съвсем различно място.
Той се прави, че не забелязва разсеяността ми, и заявява, сериозно свъсил лице:
— Не знам какво става между теб и Деймън, но ти заслужаваш да бъдеш щастлива. — Кима, за да подчертае думите си, а погледът му изведнъж е станал много напрегнат. — И ако Джуд те кара да се чувстваш щастлива, няма нужда да изпитваш вина заради това.
После в продължение на цяла минута очаква някаква реакция от мен, но тъй като аз не казвам нищо, продължава:
— Когато някой повърне на пода, това определено е знак, че купонът е свършил — не си ли съгласна? Така че ние ще изчезваме. Обаче ще се видим пак, преди да тръгна за Флоренция, нали?
Кимам и го проследявам с поглед. Малко преди да се изниже през вратата след последния от приятелите си, се провиквам:
— Ей, Майлс! Чу ли Роман или Хевън да споменават къде ще ходят?