Точно когато се каня да му кажа, че в никакъв случай и при никакви обстоятелства не бива да води леля ми на вечеря, още по-малко да й казва неща, споделени от мен, когато бях уверена, че повече никога няма да го видя, той заявява:
— Както и да е, отивай на обяд, че ще закъснееш. Нямах намерение да те задържам толкова дълго, просто си помислих…
— О, не, всичко е наред — казвам. — Аз само…
Той обаче не ми позволява да довърша. На практика ме избутва през вратата и добавя:
— Върви. Отиди да намериш приятелите си. Просто реших да ти благодаря, това е всичко.
Пета глава
Сядам на масата за обяд до Деймън, облекчена, че всичко е нормално — точно както през всеки друг ден. Ръката му, все така в ръкавица, стиска коляното ми. Аз пък оглеждам двора, търся Роман. Деймън ми съобщава наум:
Няма го.
Няма го? — ахвам, като се надявам да има предвид „няма го“ като „не е наоколо“, а не в смисъл на „превърнах го в купчина прах“.
Деймън обаче се засмива, плавният мелодичен звук отеква от неговата глава в моята. Не съм го унищожил, уверявам те. Просто… отсъства, това е всичко. Преди няколко минути тръгна с колата на един тип, когото никога не съм виждал.
Разговаряхте ли? Той опита ли се да те провокира?
Деймън поклаща глава отрицателно и наднича в очите ми. Добавям: Добре. Защото не можем да си позволим да го нападаме — независимо какво прави! У него е противоотровата! Призна си! Което значи, че сега просто трябва да намерим начин да…
Евър! — Той се намръщва. — Не му вярвай! Именно това прави Роман. Лъже и манипулира всички около себе си. Трябва да стоиш далеч от него… той те използва… не бива да му вярваш…
Поклащам глава. Този път е различно, усещам го. Искам и Деймън да го почувства:
Той не лъже — наистина. Каза, че…
Не успявам да довърша мисълта, защото Хевън се привежда напред, а очите й започват да се стрелкат помежду ни. Оглежда ни и казва:
— Добре, стига толкова! Какво, по дяволите, става тук? Ама наистина, спрете вече!
Обръщам се и забелязвам, че приятелско жълтата й аура е в рязък контраст със съзнателно подбраното й, изцяло черно облекло. Разбирам, че не го казва с лошо — макар очевидно поведението ни да я безпокои.
— Сериозно. Вие сякаш… все едно комуникирате по някакъв странен начин. Както общуват близнаците, само дето вие го правите без думи. И при вас определено изглежда зловещо!
Повдигам рамене и посягам към обяда си. Бавно и целенасочено отвивам салфетката на сандвич, който нямам намерение да ям. С това просто искам да скрия колко ме е притеснил въпросът й. Сбутвам с коляно Деймън под масата и наум го подканям да се намеси и да се справи с проблема, защото аз нямам представа какво да й кажа.
— Недей да се преструваш, че нищо не се случва! — очите й подозрително се присвиват. — От известно време ви наблюдавам, но вече наистина започва да става шантаво!
— Какво става шантаво? — Майлс вдига поглед от телефона си, но почти веднага се връща към заниманието си: праща съобщения на някого.
— Тия двамата! — Тя насочва към нас късия си, лакиран в черно нокът, на върха, на който в имитация на френски маникюр проблясва розово. — Кълна се, че стават все по-странни с всеки изминал ден!
Майлс кима и оставя телефона си за миг, за да ни огледа отгоре до долу:
— Да, мислех да го спомена и сам. Вие, хора, сте странни! — И се разсмива. — А, да! И тая ръкавица, само една? Да не се правиш на Майкъл Джексън, за Бога?! — Той поклаща глава и свива устни с отвращение. — Толкова, ама толкова не ти отива! Идеята е така изтъркана, че даже ти не можеш да й вдъхнеш живот!
Хевън се намръщва, раздразнена от шегата на Майлс, защото тя самата се опитва да е сериозна.
— Смей се, колкото искаш — заявява тя с твърд и нетрепващ поглед, — обаче на тия двамата нещо не им е наред. Още не знам какво е, но ще разбера. Ще стигна до дъното на нещата! Ще видите.
Тъкмо се каня да заговоря, когато Деймън поклаща глава. Поглежда червената си напитка, след което се привежда към Хевън:
— Недей да си губиш времето. Съвсем не е толкова злокобно, колкото си мислиш. — После настойчиво се вглежда в очите й. — Упражняваме телепатичните си способности, това е всичко. Опитваме се да си разчитаме мислите, вместо да приказваме през цялото време. Не искаме повече проблеми в час! — той се разсмива, а аз от изненада стисвам толкова силно сандвича си, че майонезата се разтича от двете му страни.