Стрелвам го с очи. Сърцето ми препуска, а ръцете ми треперят. Повтарям си, че мога да го победя, ако се стигне до това. На глас казвам само:
— Остави телефона.
— Моля?!
— Остави го. Ей там — посочвам шезлонга, без да го изпускам от очи. — След това веднага се отдалечи от него и не се приближавай повече.
Той ми хвърля поредния неразбиращ поглед, но изпълнява нареждането ми. После се отдръпва към басейна и проследява движенията ми. Отивам до шезлонга и вземам телефона, все така, без да откъсвам поглед от Джуд:
— Евър? — гласът е забързан, напрегнат — и определено принадлежи на Ава. — Евър, трябва да ме изслушаш! Няма време за обяснения!
Застивам. Не мога да помръдна, толкова съм шокирана, така че просто оставам на място и слушам думите, които се изливат в ухото ми:
— Нещо е станало с Хевън… тя не е добре… почти не диша! Ще… ще я изгубим, ако веднага не дойдеш в къщата на Роман!
Тръсвам глава и се опитвам да проумея току-що чутото.
— За какво говориш, по дяволите? Какво става там?
— Просто ела тук — веднага! Побързай, наистина… преди да е станало прекалено късно!
— Обади се в полицията! — крещя, но не получавам отговор.
Вместо това по телефона долита някакъв приглушен звук, като от боричкане, след което се разнася мазният самоуверен глас на Роман:
— Определено не може да става въпрос за това, миличка — мърка той. — Сега, бъди добро момиче и бързо си донеси симпатичната физиономия тук. Приятелката ти искаше да й предскажат бъдещето, а, за съжаление, в момента то не изглежда никак розово. Животът й виси на косъм, Евър. И като казвам косъм, имам предвид точно това. Така че предлагам да сториш правилното нещо и да дойдеш — веднага. Настъпи времето да разрешиш загадката.
Телефонът пада от вкочанените ми пръсти, но веднага след това се вземам в ръце и се втурвам навън. Джуд тръгва след мен, моли ме да му обясня какво става. В един момент обаче прави грешката да стисне рамото ми. Обръщам се и го удрям толкова силно, че прелита през двора и се строполява върху шезлонгите сред звука от чупеща се пластмаса. Чувам опитите му да се изправи, обръщам се и го измервам с пронизващ, жесток поглед:
— Вземай си нещата и се махай! Да не съм те заварила тук, като се върна!
А после изхвърчам през вратата и се впускам в бяг. Наум се моля да успея да стигна навреме.
Четирийсет и осма глава
Тичам. Профучавам покрай коли, къщи, улични котки и кучета. Краката ми се местят сами, мускулите се свиват и разпускат — носят ме напред, без да се налага да им заповядвам, сякаш по своя воля. Тялото ми се движи като добре смазана машина с бляскави и съвсем нови части.
Зная, че ми е отнело само няколко секунди, но имам чувството, че са минали часове.
Часове, откакто не съм виждала Хевън.
Часове, докато я видя отново.
Но когато стигам там, той е първото, което съзирам. Пристига по същото време, по което и аз се озовавам пред вратата.
Това ми е достатъчно. Виждам го от плът и кръв пред себе си и всичко друго изчезва, сякаш не е съществувало. Нищо друго няма значение сега, когато е на една ръка разстояние от мен.
Устата ми пресъхва, сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите. Залива ме такъв копнеж, че не мога да говоря. Просто седя там и се взирам в своя мил, прекрасен Деймън — по-красив от когато и да било — точно в този миг, облян от светлината на уличните лампи.
От устните му се отронва името ми. Гласът му е така изпълнен с емоция, толкова дрезгав и напрегнат, че разбирам веднага — той чувства същото към мен.
Тръгвам несръчно към него, краката почти отказват да ме слушат. Чувствата, които потисках толкова време, избиват на повърхността и заплашват да ме залеят. Имам толкова неща да му разказвам, толкова признания и важни изводи. Но думите изчезват от ума ми в мига, когато го достигам. Тялото ми се изпълва с ярък пламък, по кожата ми плъзват горещи тръпки. Искам само да се разтопя, да се слея с него и никога повече да не се разделяме…
Той протяга ръка към мен, прихваща ме през кръста и ме придърпва към себе си… Най-сетне…
В този миг вратата се отваря и Роман ни се ухилва подигравателно от прага:
— Евър, Деймън! Толкова съм доволен, че успяхте да дойдете!
Още не е довършил, когато Деймън се озовава пред него и го притиска до стената. Аз ги заобикалям и се втурвам към дневната, където бясно започвам да се оглеждам за Хевън. Виждам я почти веднага — просната на дивана, неподвижна и бледа. Гърдите й почти не се повдигат.