— Ау! — Роман палаво свива рамене и покрива устата си с ръка. — Извинявам се! Забравих, че своеволното ти посещение бе нашата малка тайна. Ще трябва да простиш недискретността ми при тези обстоятелства на живот и смърт. И така, с цел да разберете по-добре случващото се в момента — обръща се той към Ава и Деймън, — ще ви разкажа какво стана. Преди известно време Евър намина, за да се опита да сключи сделка с мен. Май твърде много й се иска да си легне с готиния си приятел.
Той се разсмива и тръгва към бара, взема една красива кристална чаша със столче и си налива еликсир. Подигравателният му поглед е прикован в Деймън, който се бори да запази спокойствие.
Рязко си поемам въздух, но не помръдвам. Наясно съм, че смъртта на Роман не би променила абсолютно нищо. Независимо дали е жив, или мъртъв — той контролира ситуацията. Това е неговата игра. Неговите правила. И не мога да не се запитам от колко време продължава това… Колко дълго съм се заблуждавала, че имам някакъв напредък, докато в действителност просто тъпо и сляпо съм следвала замисъла му? Точно както във видението, което ми показа в училище, всички тук сме под неговата власт.
— Евър — телепатията вече не работи и Деймън е принуден да изкаже открито и на глас мислите си, — вярно ли е това?
Преглъщам и отново извръщам поглед. Не мога да срещна очите на нито един от двамата, затова само раздразнено подканям Роман:
— Може ли да минеш направо на съществената част?
— Винаги толкова бързаш, Евър! — Роман започва да клати глава и да цъка укорително с език. — Сериозно, миличка — за човек, който разполага с цялото време на света, това няма никакъв смисъл! Добре тогава. Нека бъде твоето. И така — кажи, имаш ли някаква представа, или поне предположение каква е целта ми?
Поглеждам към Хевън, която почти не диша и съвсем скоро ще си отиде. Нямам особено желание да си призная, че не знам какво иска, какво е направил или защо.
— Спомняш ли си онзи ден, когато дойде да ме видиш в магазина?
Деймън трепва и усещам промяната в енергията му, но този път няма за какво да ме хванат. Присвивам очи и отвръщам:
— Отидох да видя Хевън, не теб. Ти просто беше там.
— Незначителни подробности! — махва с ръка Роман. — Става въпрос за загадката. Спомняш ли си гатанката, която ти зададох?
Въздъхвам и стисвам ръката на Хевън. Потрепервам — тя е студена, суха и не помръдва. Нито едно от изброеното не е добър знак.
— Помниш ли какво ти казах тогава? „Давам на хората онова, което искат“.
Млъква за миг, явно чака да му отговоря, но аз не го правя, така че продължава:
— Въпросът е — какво значи това, Евър? Какво точно искат те? Някакви идеи? — повдига вежда и отново изчаква няколко секунди, после кимва с глава и казва. — Опитай се да се откъснеш от себе си и собствените си егоистични желания за миг и вместо това да погледнеш от една по-широка, по-общочовешка гледна точка — тази на обикновения човек. Хайде де, пробвай! Провери дали изобщо можеш да го направиш, а после — дали ти подхожда. Изобщо не прилича на снобската гледна точка, която защитавате с Деймън, уверявам те. Аз не пазя благата и дарбите за себе си — споделям ги с всички. Е, поне с онези, които смятам, че заслужават.
Обръщам се бавно, докато заставам с лице към него. Внезапно съм започнала да разбирам. Гласът ми е толкова дрезгав, че почти не се разбира, когато изкрещявам:
— Нее!
Местя погледа си от него към Хевън, а истината за цената, която иска да платя, най-после ми се разкрива.
Не!
Погледът ми се впива в неговия. Ава и Деймън остават безмълвни — още не са разбрали какво се случва.
— Няма да го направя! — отсичам. — И не можеш да ме накараш по никакъв начин!
— Изобщо не съм си и помислял, скъпа. Че какво й е забавното на принудата? — лицето му бавно се разтяга в мързелива усмивка. — Точно както ти не можеш да ме накараш да изпълнявам волята ти с жалките си опити да подчиниш ума ми, като го свържеш с твоя. Да не споменаваме, че се обърна към тъмните сили за помощ! — тук вече откровено се разсмива и размахва пръст към мен в подигравателен укор. — Държа се като много лошо момиче, Евър! Не е правилно да се занимаваш с магия, която не разбираш. А най-забавното е, че когато продадох книгата преди много години, изобщо не подозирах, че ще попадне в твоите ръце. Всъщност кой знае… може и да е обратното — да съм го направил нарочно?