— Как успях да простя на момичето, което обича толкова силно най-добрата си приятелка, че не може да я пусне да си иде ли? — Той отмята косата ми на гърба, прибира един заблуден кичур зад ухото ми, повдига с ръка брадичката ми и ме принуждава да го погледна в очите. — Как да простя на момичето, жертвало най-големия си копнеж — нещото, към което се стреми от толкова дълго време… от години? Момичето, което изостави надеждата да бъдем заедно веднага, за да може приятелката й да живее? Как успях да й простя, ме питаш?
Очите му търсят моите. Съзирам в тях необичайно ярък блясък, а после той продължава — с твърд и звучен глас:
— Направих го съвсем лесно. Нима не взех същото решение, когато ти дадох да пиеш от еликсира? А всъщност стореното от теб е много по-голямо и значимо, защото ти бе водена само от любов. Моите собствени действия съвсем не бяха така чисти и благородни. За мен бе много по-важно да облекча страданията си — той поклаща глава. — Успях да убедя себе си, че съм го направил заради теб, но истината е, че се държах егоистично, бях алчен и винаги се намесвах. Така и не ти позволих да избираш сама. Върнах те заради себе си… сега това е повече от ясно.
Преглъщам с усилие. Иска ми се да можех да му вярвам — за това, че постъпката ми е била добра, че са ме движили благородни подбуди. Само че стореното от мен бе съвсем различно. Аз знаех за Шадоуленд, за разлика от него. Поглеждам го и тихичко му казвам:
— И всичко ще е наред, стига да не си навлече неприятности и да не й се случи нещо с фатален край. Защото, ако това стане, душата й ще лежи на моята съвест.
Той се вглежда напред, към невидимия океан, който изпраща вълна след вълна към брега и към нас. И двамата знаем, че няма какво повече да кажем. Няма думи, които да поправят това.
— Не беше… — млъквам за миг.
Чувствам се глупаво и се чудя защо повдигам въпроса сега, след всичко, което се случи. Въпреки това, искам да знае.
— Не беше, каквото си мислиш… говоря за мен и Джуд — онзи ден, на плажа — тръсвам глава. — Знам как изглеждаше отстрани, но не беше така.
Той стисва челюст и виждам как едно мускулче на брадичката му започва да играе. Прегръдката му се отпуска леко — но аз отново го привличам към себе си. Имам още много да му казвам:
— Мисля, че е безсмъртен. И при това зъл — като Роман. — Деймън ме поглежда с присвити очи и бързам да продължа.
— Видях татуировката му, сигурна съм, че бе тя, в основата на гърба му…
После осъзнавам какво съм казала и как звучи: на практика си признавам, че съм била достатъчно близо, а самият Джуд е бил достатъчно разсъблечен…
— Беше с шорти и бяхме в джакузито и… — Тръсвам отново глава, така не си помагам особено. — Беше на партито за изпращането на Майлс и… Както и да е, когато Ава се обади, той се обърна и се протегна за телефона си. Тогава я видях: змията, която е захапала опашката си. Татуировката на Уроборос. Точно каквато имаше Дрина, същата като онази на врата на Роман. Абсолютно същата!
— Сигурна ли си, че е напълно еднаква с татуировката на Роман?
Стрелвам го с несигурен кос поглед. Не мога да разбера въпроса му.
— Проблясваше ли? Движеше ли се? Изчезваше ли за миг и после да се появява отново?
Поклащам глава. Недоумявам каква е разликата. Наистина — видях я само за секунди и с крайчеца на окото си, но това бе достатъчно.
Той въздъхва и се отдръпва от ръба. Сяда на предния капак на колата и обяснява:
— Евър, самият Уроборос не е въплъщение на злото. Нищо подобно. Роман и последователите му са изопачили значението на символа и са му дали този нов смисъл. Всъщност той е древен алхимически мотив, който символизира вечния кръговрат, безкрайното съзидание след разрушението, единството на противоположностите — такива неща. Много хора имат подобни татуировки. Тази на Джуд показва единствено, че харесва красиви рисунки по тялото си… както и теб.
Тръгвам към него. Иска ми се да знаеше, че изобщо не отвръщам на чувствата на Джуд. А и как бих могла, след като вече познавам него! Осъзнавам, че е чул мислите ми, когато скача от капака, грабва ме в прегръдките си и притиска устни до ухото ми: