— Има ли нещо, което задължително трябва да видя, докато съм там? — пита Майлс, по-скоро, с цел да разведри обстановката, отколкото от искрено любопитство.
Деймън се преструва, че се е замислил дълбоко, макар отговорът да е съвсем лесен:
— Всичко във Флоренция си заслужава да се види. Но абсолютно задължително трябва да отидеш на Понте Векио — първият мост, построен над река Арно, а също и единственият, оцелял след войната. Да посетиш Галерия дел’Академия, където заедно с много други творби можеш да видиш „Давид“ на Микеланджело. Може би също така…
— О, да — определено няма да пропусна Давид! — прекъсва го Майлс. — Нито пък закрития мост, прословутата катедрала „Ил Дуомо“, както и всички останали места от пътеводителя. Питам те обаче за по-малките и неизвестни местенца — нали се сещаш, онези извън туристическите маршрути. Там, където ходят готините флорентинци. Роман непрекъснато говореше за едно такова, забравих му името, но в него били скрити разни по-неизвестни предмети и картини от времето на Ренесанса. Въобще неща, за които малко хора знаят. Известно ли ти е нещо такова? Или пък клубове, магазини — такива неща?
Деймън го поглежда толкова напрегнато, че по гърба ми се спуска ледена тръпка:
— В момента не се сещам за нищо такова — отвръща той, като се опитва да смекчи изражението си. Гласът му обаче разкрива, че е изнервен. — Макар да смятам, че всяко място, в което уж са скрити велики творби на изкуството, но не е в пътеводителите, сто процента е измама. Пазарът за антики е залят с фалшификати. Не би трябвало да си губиш времето там, при условие, че има толкова много по-интересни места!
Майлс свива рамене. Разговорът вече го е отегчил, тъй че започва отново да пише съобщение.
— Както и да е — измърморва той, а пръстите му препускат по клавишите, — не се притеснявай. Роман обеща да ми направи списък.
Шеста глава
— Удивен съм от напредъка ти — Деймън се усмихва. — И си научила всичко това сама?
Кимам и оглеждам голямата празна стая. За пръв път от седмици насам съм доволна от себе си. Деймън спомена, че иска да разкара от къщата всичките прекалено модерни и луксозни мебели, с които я бе натъпкал по времето, докато Роман го контролираше. Аз, съответно, прегърнах с въодушевление идеята да разтребя покритите с черна кожа кресла и няколкото телевизора с плоски екрани, както и масата за билярд и лъскавия хромиран барплот. Всички те бяха символи — физически проявления на най-мрачния период от връзката ни. Захващах се с всяко от тях с такъв неподправен ентусиазъм, че… Е, всъщност дори не съм сигурна къде ги изпратих. Зная само, че вече ги няма.
— Като че ли вече нямаш нужда от уроците ми — клати той глава.
— Не бъди толкова сигурен!
Обръщам се с усмивка към него и отмествам чупливата му коса от челото с ръката си, вече също с ръкавица. Надявам се, че скоро ще се сдобием с лекарството от Роман… или поне ще измислим нещо не толкова нелепо, с което да заменим ръкавиците.
— Дори нямам представа къде се дянаха тези неща… да не говорим, че не мога да изпълня освободеното пространство, защото не знам къде си прибрал предишните си вещи.
Протягам ръка към него, но закъснявам. Намръщвам се, когато той отива до прозореца. Не разбирам.
— Мебелите — той се вглежда в идеално поддържаната си морава. Гласът му е нисък и плътен — са се върнали отново в първоначалното си състояние. Сега са чиста вибрираща енергия, която притежава потенциала да се превърне, в каквото и да е. Колкото до останалите… — Той свива силните си рамене леко, почти незабележимо — Е, това едва ли вече има значение, не мислиш ли? Така или иначе, повече не се нуждая от тях.
Взирам се в гърба му и се наслаждавам на стройното му тяло и елегантната небрежна стойка. Същевременно недоумявам как може толкова слабо да се интересува от възвръщането на безценните реликви от миналото си — портрета от Пикасо, на който е облечен със строг черен костюм, онзи от Веласкес, където е яхнал изправен на задните си крака бял жребец… да не говорим за останалите експонати от забележителната му колекция, събирана в продължение на векове.
— Ама тези неща са безценни! Трябва да си ги върнеш. Не могат да бъдат заменени с нищо!
— Евър, успокой се. Та това са просто вещи. — Гласът му е твърд и сдържан, сякаш се е примирил със загубата. Обръща се към мен — Освен това нямат истинско значение за мен. Единственото, което има значение, си ти.