Е, приятно е да се чуе подобно нещо и се чувствам поласкана от искреността му. Въздействието му върху мен обаче няма нищо общо с очакваното. Като че ли единственото, което го интересува напоследък, е да изкупи прегрешенията си към кармата и към мен. И макар принципно да нямам нищо против тези две неща, тъкмо напротив… проблемът е, че в списъка му няма πдруги. Останалата част от страницата е празна.
— Именно тук грешиш! Не са просто вещи — приближавам се към него, като се опитвам да придам на гласа си убедителност. Надявам се този път да успея да го достигна, да го накарам да ме изслуша. — Книги, подписани от Шекспир и сестрите Бронте? Свещници от Мария Антоанета и Луи Шестнайсети? Абсурдно е да твърдиш, че това са просто предмети! Та те са история, за Бога! Не можеш просто да свиеш рамене и да отминеш загубата им, сякаш не са нищо повече от купчина стари боклуци, които си дарил на някоя благотворителна организация!
Той ме поглежда, а погледът му става мек и нежен, когато прокарва връхчето на скрития си в ръкавица пръст от слепоочието до брадичката ми:
— Мислех, че мразиш моята „стара прашасала стая“, както веднъж я нарече.
— Хората се променят — свивам рамене.
Иска ми се, и то не за първи път, да се върне обратно пак старият Деймън — онзи, когото познавам.
— И като говорим за промени… защо така откачи заради пътуването на Майлс до Флоренция? — Забелязвам, че застива при самото споменаване на думата. — Да не би да е заради Роман и Дрина? Не искаш да разбере какви са връзките помежду ви?
Той ме поглежда за миг, устните му се разделят, за да отговори. После обаче се обръща с гръб към мен и почти нечуто промърморва:
— Не бих казал, че съм „откачил“.
— Така е, да. Напълно си прав. У нормален човек това едва ли би направило впечатление. Но не и когато става въпрос за онзи, който винаги е най-спокойният и хладнокръвният в стаята. Дори при най-лекото присвиване на очите ти или трепване на мускулче на челюстта ти е очевидно, че си разстроен.
Той въздиша и очите му се спират на моите, докато се приближава.
— Видяла си случилото се във Флоренция — присвива очи. — Независимо от всичките й достойнства, тя си остава място на непоносими спомени. На чувства, към които не желая да се връщам никога повече.
Преглъщам тежко, припомняйки си образите, които видях в Съмърленд — Деймън, скрит в малък тъмен шкаф, става свидетел на убийството на родителите си от мъже, които търсят еликсира. След това е поверен на църквата, но свещениците го малтретират, убедени, че се занимава с магия… чак докато идва чумата и помита Флоренция, а той дава на Дрина и останалите сираци да пият от нектара на безсмъртието.
Единствената му цел е да им помогне да се излекуват, няма представа, че им дарява вечен живот.
Чувствам се като най-лошата приятелка на света, задето му припомних случилото се.
— Предпочитам да се концентрирам върху настоящето — той кима и обгръща с широк жест голямата празна стая. — Точно в момента наистина се нуждая от помощта ти за обзавеждането на това помещение. Според агента ми за недвижими имоти, в момента купувачите търсят приятни, чисти и с модерен вид къщи. И макар да си мислех да я оставя празна, което наистина би подчертало големината на стаите, предполагам, че трябва да опитаме…
— Агентът ти за недвижими имоти?! — ахвам аз, всъщност направо се задавям на фразата, а в края й гласът ми се е вдигнал с една-две октави. — И за какво, за Бога, ти е притрябвал агент за недвижими имоти?
— Продавам къщата — той свива рамене. — Мислех, че си разбрала.
Оглеждам се диво наоколо; копнея за старото му кадифено канапе и възглавниците по него — сигурна съм, че спокойно бих могла да се приземя на него, когато тялото ми се срине, а главата ми избухне, което ще стане всеки момент.
Вместо това кротко оставам на място, решена да не позволя да се разпадна пред очите му. Стоя и гледам своя изумително красив приятел, с когото сме гаджета от четиристотин години, все едно се виждаме за първи път.
— Недей да се разстройваш толкова! Нищо не се е променило. Това е само къща. Прекалено голяма, при това. Никога не съм се нуждаел от толкова много пространство. Не съм използвал повечето стаи дори веднъж.
— И с какво точно смяташ да я замениш, а? С палатка?
— Просто реших да намаля малко размерите, това е всичко — погледът му е умолителен, настоява да го разбера. — Няма нищо лошо в това, Евър. Нито пък ще те нарани по някакъв начин.