— Агентът ти за недвижими имоти и за това ли ще ти помага? Да намалиш размерите? — изучавам отблизо лицето му и се чудя какво му става. А също и къде ще му излезе краят. — Тоест… Деймън, ако наистина искаш да се преместиш в нещо по-малко, защо просто не си го проявиш? Защо си избрал традиционния начин?
Обгръщам го с поглед: от разкошната глава, увенчана с тъмна лъскава коса, виеща се покрай ушите му, до съвършените му крака, понастоящем обути с чехли. Припомням си как доскоро копнеех да съм отново нормална, да съм като всички останали. Сега обаче, след като започнах да свиквам с новопридобитите си сили, вече не виждам смисъл в това.
— За какво всъщност става въпрос, ще ми кажеш ли? — присвивам очи.
Чувствам се, меко казано, предадена:
— Все пак ти ме докара дотук. Ти ме превърна в онова, което съм. А сега, след като най-накрая се приспособих към промяната, ти решаваш да скочиш през борда? Сериозно… защо го правиш?
Вместо да ми отговори, той затваря очи. Картината, която ми показва, е на нас двамата: смеем се и сме щастливи, забавляваме се като малки деца по розовия пясък на невероятно красив плаж.
Обаче аз само поклащам глава и кръстосвам ръце. Отказвам да играя тази игра, докато не отговори на въпросите ми.
Той въздъхва и се заглежда през прозореца. После се обръща към мен и обяснява:
— Вече ти казах — единственият ми шанс, единственият изход от този ад, който сам си създадох, е да се реванширам на кармата си. Да балансирам нещата. А единственият начин да го направя е да се откажа от проявяването на разни неща, от бляскавия начин на живот, от харченето на много пари и всякакво излишно разточителство. Глезил съм се и само съм прахосвал през последните шестстотин години — сега мога да поживея като обикновен гражданин. Честен, трудолюбив, скромен… да се боря с живота всеки ден, както правят всички останали.
Гледам го втренчено и повтарям наум думите му. Струва ми се, че не съм го чула добре.
— И как точно смяташ да го направиш? — присвивам очи. — Сериозно! През всичките тези шестстотин години някога работил ли си истински?
Независимо обаче, че съм напълно сериозна и въобще не ми е смешно, той отмята главата си назад и се разсмива, все едно съм се пошегувала. Накрая все пак се успокоява достатъчно, за да каже:
— Наистина ли смяташ, че никой не би ме наел? — поклаща глава и се засмива дори по-силно. — Моля те, Евър! Не мислиш ли, че съм живял достатъчно, за да развия едно-две умения, които да използвам?
Каня се да му отвърна, че макар да е забележително преживяване да го гледа човек как с една ръка рисува картина на Пикасо (но по-добре от самия художник), а с другата постига същото съвършенство с Ван Гот, тези му способности надали ще му гарантират получаването на желаната позиция в кафенето „Старбъкс“ на ъгъла. Преди обаче да произнеса и дума, той застава до мен. Придвижва се толкова бързо, че успявам да кажа само:
— Е, за някой, който е обърнал гръб на дарбите си, все още се движиш удивително бързо!
И вече съм в прегръдките му, наслаждавам се на прекрасното усещане, което затопля кожата ми. Разбира се, той внимателно избягва да се докосне до нея, когато обгръща с ръце кръста ми и ме придърпва към себе си.
— А какво ще кажеш за телепатията? — питам шепнешком.
— И нея ли смяташ да изоставиш?
Толкова съм обсебена от близостта му, че едвам успявам да оформя думите.
— Нямам никакви намерения да се отказвам от нещата, които ме приближават до теб — отвръща ми с решителен поглед. — Колкото до останалото… — Свива рамене и оглежда просторната празна стая, преди отново да спре очи на моите.
— Кажи ми, Евър, кое е по-важно — големината на къщата ми или големината на сърцето ми?
Прехапвам устни и отклонявам поглед. Истината в думите му ме засрамва, чувствам се малка и излишно упорита.
— Има ли наистина значение дали съм предпочел автобуса пред БМВ-то и конфекцията пред моделите на Гучи? Защото колата, гардеробът, къщата са просто имена. Неща, които е забавно да използваш, но в крайна сметка те нямат нищо общо с мен. Нямат нищо общо със същността ми, с човека, който представлявам в действителност.
Преглъщам с усилие. Цялото ми внимание е приковано от него. Наистина не ми пука за БМВ-то му или за имитацията на френско шато, в която живее — ако са ми необходими такива неща, ще си ги материализирам и сама! Вярно е, че не са важни, но ако трябва да съм честна, ще призная, че бяха немалка част от образа, който толкова ме привлече първоначално. Бяха като бонус към обаятелната му, впечатляваща и загадъчна личност, на която не устоях.