В крайна сметка го поглеждам отново — застанал пред мен без обичайните си блясък и показност, оголен до самата си сърцевина. Виждам го такъв, какъвто е в действителност, и осъзнавам, че не се е променил. Той си е все същият топъл, сърдечен, прекрасен човек. И не е спирал да бъде такъв. А това само подкрепя гледната му точка: нищо от тези, другите неща, няма значение. Никое от тях не е свързано с душата му.
Усмихвам се, защото изведнъж съм си припомнила, че има едно място, където можем да сме заедно — безопасно и сигурно, в което нищо лошо не може да ни се случи. Вземам ръката му, облечена в ръкавицата, и го дръпвам след себе си:
— Ела, искам да ти покажа нещо.
Седма глава
Първоначално се притеснявам, че ще откаже. Необходима е магия, за да влезеш в мястото, към което го водя. И не само това — то цялото е изтъкано от магия. Обаче в момента, в който се приземяваме на онова обширно уханно поле, той изтупва дънките си и ми подава ръка. Оглежда се със задоволство и възкликва:
— Брей! Едва ли аз самият някога съм създавал толкова бързо портал!
— Моля те, не говори така! Все пак именно ти ме научи — усмихвам се и се вглеждам в ливадата, покрита с ярки цветя и потрепващи от лекия вятър дървета. Всичко тук е сведено до своята абсолютна същност на красотата и енергията.
Накланям главата си назад и затварям очи под топлия блясък на слънчевите лъчи и стелещата се над нас омара. Ясно си спомням последния път, когато бях тук. Тогава танцувах с проявения от мен Деймън на същото това поле и отлагах момента, в който трябваше да го оставя да си тръгне.
— Значи нямаш нищо против да бъдеш тук? — питам го, несигурна докъде точно се простира отказът му от магията. — Не си ли ми ядосан?
Той поклаща глава и хваща ръката ми:
— Никога не се уморявам от Съмърленд. Това е съвършената проява на красотата и обещанието за щастие — в най-чистата им форма.
Вървим през пасбището, свежата трева под краката ни пружинира. Докосваме с връхчетата на пръстите си венчелистчетата на нежните диви цветя, които греят в яркожълто край краката ни. Знаем, че всичко в това вълшебно място е възможно. Абсолютно всичко, включително… може би… това да сме заедно.
— Липсваше ми това място — той се усмихва, докато поглъща с поглед местността. — Не че помня последните няколко седмици, през които не съм го виждал, но въпреки това сякаш е минало ужасно дълго време, откакто не съм бил тук.
— Чувствах се странно, когато идвах тук без теб — признавам, докато го водя към красивата дървена беседка, разположена край поток, обагрен в цветовете на дъгата. — Обаче открих една напълно различна страна, която нямам търпение да ти покажа. Само че ще го направя малко по-късно, не веднага.
Отмествам белия балдахин от въздушен тюл и се разполагам на меките бели възглавници. Усмихвам се на приземилия се до мен Деймън и двамата лягаме един до друг, загледани в изкусно гравираните мъниста от кокосова дървесина. Главите ни са допрени, а петите ни са почти на едно ниво — това е резултатът от буйния ми растеж, откакто пия еликсира.
— Какво е това? — Той се обръща на една страна, когато спускам пердетата със силата на ума си. Нетърпелива съм да изключа останалия свят, да ни скрия от всички и всичко, така че да можем да се наслаждаваме един на друг на спокойствие.
— Видях една такава на корицата на туристическо списание, което рекламираше почивка в някакъв екзотичен курорт, май на Бали. Толкова ми хареса, че реших да проявя една. Така че да можем… нали се сещаш… да бъдем заедно и… да правим разни неща.
Отклонявам поглед с бясно биещо сърце. Лицето ми гори. Вероятно съм най-жалката от всички, които са пробвали да го прелъстят от шестстотин години насам. Той обаче само се засмива и ме придърпва толкова близо до себе си, че почти се докосваме. Разделя ни само воал от блещукаща енергия — толкова тънък, че сякаш го няма. Играе ролята на екран, пулсиращ помежду ни, който ще ни попречи да се нараним един друг.
Затварям очи и се предавам на вълната от топлина и нежен трепет, която ме залива при приближаването на телата ни. Сърцата ни бият в пълна хармония, свиват се и се отпускат, ритъмът им е в унисон: сякаш бие само едно сърце. Усещането е толкова хубаво, така естествено и толкова правилно, че се притискам още по-плътно към него. Сгушвам лицето си в ямката между рамото и врата му. Иска ми се да можех да усетя вкуса на кожата му и да вдишам топлия му мускусен аромат. Нисък стон се изтръгва от гърлото му, когато затварям очи и се намествам между бедрата му. Връхчето на езика ми, сякаш по собствена воля, се насочва към кожата му… И в следващия миг той отскача от мен толкова бързо, че заравям лицето си във възглавницата.