Изправям се със залитане. Той се придвижва с такава скорост, че очертанията на тялото му се размазват. Спира едва когато е на сигурно място от другата страна на балдахина. Очите му блестят трескаво, тялото му трепери. Моля го да ми каже какво е станало, но той мълчи.
Тръгвам към него, искам да му помогна. Но в момента, в който се приближавам, той се отдръпва с протегната пред себе си ръка. Възпира ме с поглед.
— Не ме докосвай — нарежда ми. — Моля те, остани, където си! Не се приближавай повече.
— Но… защо? — гласът ми е дрезгав и трепери, а ръцете ми, отпуснати край тялото, се тресат. — Нещо лошо ли направих? Сбърках ли? Просто си помислих, че… ами, нали сме тук… И след като нищо лошо не може да се случи в Съмърленд… Просто реших, че няма страшно да опитаме да…
— Евър, не е това… — Той поклаща глава, очите му са потъмнели, никога не съм ги виждала такива. Толкова са тъмни, че не различавам ирисите от зениците. — И кой е казал, че нищо лошо не може да се случи тук?
Тонът му е много нервен, а погледът — прекалено рязък. Ясно е, че нещо го е разтърсило — изобщо не прилича на себе си. В момента няма нищо общо с невъзмутимо спокойния Деймън, когото познавам.
Преглъщам ужасена и свеждам поглед към земята. Чувствам се едновременно като глупачка и престъпник… Само като си помисля, че така отчаяно исках да съм с него, че рискувах живота му…
— Аз… аз предположих, че… — Млъквам, защото прекрасно зная какво се случва, когато човек си позволи да предполага. Не само, че проваляш всичко между „аз и ти“, но в този конкретен случай въпросното „ти“ можеше и да умре. — Съжалявам — поклащам глава, защото думата е така неподходяща при тези обстоятелства на живот и смърт. — Аз… просто не обмислих нещата. Не знам какво да кажа.
Раменете ми се смъкват и обвивам ръце около себе си. Иска ми се да стана съвсем мъничка, толкова малка, че да изчезна напълно. Но не мога да спра да се чудя какво точно „лошо“ нещо би могло да се случи на място, където магията е като въздуха, раните зарастват моментално и всички желания се сбъдват. Ако тук не сме в безопасност, то къде бихме могли да бъдем?
Деймън ме поглежда и отговаря на въпроса, който тъкмо съм си помислила:
— Съмърленд съдържа потенциала за абсолютно всичко. Засега сме видели само светлата страна, но кой може да каже със сигурност, че няма и тъмна? Възможно е да представлява нещо съвсем различно от онова, което си мислим.
Гледам го мълчаливо и си припомням първата си среща с Роми и Райни. Тогава и те казаха нещо подобно. Междувременно той проявява красиво резбована дървена пейка, заема единия й край и ме подканя:
— Ела — кима и ми сочи противоположния.
Очевидно не иска да се приближаваме твърде много един до друг. Аз също нямам желание да го ядосам отново.
— Има нещо, което трябва да видиш и проумееш. Затова много те моля, затвори очи и се постарай да изчистиш ума си от всички случайни мисли. Да не остане нищо, което да те разсейва. Остави го обаче отворен и възприемчив, така че да разчете образите, които ще ти пратя. Ще успееш ли да го направиш?
Кимам — вече съм затворила очи и се старая с всички сили да изкарам от главата си всякакви мисли от рода на Какво става? Сърдит ли ми е? Ама разбира се, че е ядосан! Как може да съм толкова глупава? Колко точно е сърдит обаче? Възможно ли е да промени решението си и да започнем отначало? Това е обичайният ми списък от параноични въпроси, които се повтарят като развалена плоча.
Но дори след като съм се справила — изчистила съм ума си и съм изчакала достатъчно време — не получавам никакъв образ. Само пустота. Едно голямо черно Нищо.
— Не се получава — съобщавам, като отварям очи и ги впервам в него.
Той обаче само поклаща глава. Очите му продължават да са затворени, сключил е съсредоточено вежди — явно продължава да се концентрира с пълна сила.
— Слушай — инструктира ме — и се вгледай дълбоко в себе си. Просто затвори очи и приемай.
Поемам си дълбоко въздух и опитвам отново, но пак не получавам нищо, освен пълна тишина, мрачни предчувствия и усещането за черна пустота.