— Не виждам нищо, освен тишина и мрак.
— Именно — отвръща ми той, също шепнешком.
Думите ми изобщо не са го развълнували.
— А сега, моля те, хвани ръката ми и нека заедно да навлезем още по-надълбоко, да се гмурнем под повърхността. Използвай всичките си сетива, а после ми кажи какво виждаш.
Поемам си дълбоко въздух и следвам указанията му. Вземам ръката му в своята и се насочвам към плътната черна стена, но… тя е непреодолима и безкрайна. Едно и също.
Докато…
Докато…
Всмуква ме огромна черна дупка, ръцете и краката ми се размахват в празното пространство. Не съм в състояние нито да спра, нито да намаля скоростта си. Падам надолу в тъмнината, а единственият звук е собственото ми ужасено крещене. И точно когато вече съм решила, че това няма край — всичко свършва. Писъкът. Падането. Абсолютно всичко. Оставам да вися в пространството. Свободна. Застинала. Напълно сама в това уединено място, което няма нито начало, нито край. Изгубена в тази мрачна и унила бездна, без никакъв намек за изход или светлина в тунела. Изоставена в този безкраен, пуст и самотен свят на вечна нощ без звезди.
Ужасяващото прозрение идва бавно, с нежелание: Сега живея тук. Ад без спасителен изход.
Опитвам се да избягам, да крещя, да извикам за помощ — но полза няма. Замръзнала съм. Парализирана. Не съм в състояние да говоря. И съм напълно сама, до края на вечността.
Съзнателно и целенасочено изолирана от всичко, което познавам и обичам… Лишена от всичко, което съществува. Зная, че нямам друг избор: трябва да се предам. Всичко изчезва от ума ми, а тялото ми се отпуска безсилно. Няма смисъл да се боря, защото никой не може да ме спаси тук.
Оставам така — самотна, вечна, а в мен се промъква някакво мрачно усещане… Нещо тъмно съществува съвсем наблизо, но все пак достатъчно далече, за да не мога да го докосна… Оставам така — безмълвна, застинала…
Докато…
Докато…
Излизам от този ад и падам обратно в ръцете на Деймън. Изпитвам неописуемо облекчение да видя красивото му напрегнато лице, надвесено над моето.
— Толкова съжалявам… реших, че съм те изгубил… Помислих си, че никога няма да се върнеш! — И ме притиска силно към себе си, а гласът му затихва като ридание в ухото ми.
Притискам се към него с треперещо тяло и бясно препускащо сърце. Дрехите ми са подгизнали от пот. Никога преди не съм се чувствала така откъсната… толкова изолирана и лишена от всичко, което съществува и живее. Прегръщам го дори по-силно, няма да го пусна никога вече! Умът ми се свързва с неговия почти без мое участие. Искам да знам защо ме подложи на това.
Той се отдръпва и обгръща лицето ми в ръцете си, а очите му се впиват в моите:
— Съжалявам! Не исках да те наказвам, нито съм имал намерение да те наранявам. Просто исках да ти покажа нещо — нещо, което трябва да изпиташ и познаеш от собствен опит, за да можеш да разбереш.
Кимам, защото нямам доверие на гласа си. Все още съм напълно разтърсена от преживяното, което бе толкова ужасно, че имах чувството, че самата ми душа е загинала.
— Божичко! — очите му се разширяват. — Именно! Точно това е: душата спира да съществува!
— Не разбирам — мълвя с прегракналия си треперещ глас, — какво беше онова ужасно място?
Той отклонява поглед и здраво стиска пръстите ми, преди да отговори:
— Бъдещето. Страната на сенките, Шадоуленд. Безкрайната пуста бездна, която вярвах, че е предназначена само за мен… надявах се да е така… — Той затваря очи и поклаща глава. — Но сега вече разбирам. Сега зная със сигурност, че ако не си внимателна, и то — изключително внимателна… ти също ще пропаднеш в нея.
Поглеждам го, отварям уста, но той ме прекъсва, преди да произнеса думите:
— През последните няколко дни получавам тези проблясъци… на практика, за кратко хвърлям поглед върху различни събития от миналото си. Периодите са различни, а прозренията — съвсем кратки.
После настойчиво и внимателно оглежда лицето ми.
— В момента обаче, в който стигнахме тук — и обхваща с жест цялата околност, — спомените ми започнаха да се завръщат. В началото бавно, после като придошла река — включително за времето, докато бях под контрола на Роман. Преживях отново и смъртта си. Онези няколко кратки мига, след като наруши кръга и преди да ми дадеш да изпия противоотровата. Нали се сещаш, тогава умирах. Видях целия си живот да минава като на кинолента пред очите ми, точно както казват, че се случва. Само дето при мен става въпрос за шестстотин години разюзданост, суета, нарцисизъм, алчност и егоизъм. Една безкрайна върволица от всичките ми действия, всички мои злодеяния и грешни решения, придружени от въздействието им… от ефекта, който са имали простъпките ми върху другите. И макар да си припомних и няколко добри дела, като цяло животът ми се свежда до векове, през които не ме е интересувало нищо друго, освен собствените ми интереси. Нищо и никой друг. До дъното на душата си — и в нейна вреда — бях обсебен единствено от физическия свят. Затова в момента нямам никакви съмнения: бях прав през цялото време. Кармата ми е виновна за онова, което преживяваме в момента.