Той поклаща глава и среща погледа ми с такава непоклатима и искрена увереност, че ми се иска да се протегна и да го докосна. Да го прегърна и да му обещая, че всичко ще е наред. Вместо това оставам неподвижна, защото усещам, че има да ми казва още нещо. И то ще е много по-лошо.
— После, когато умрях, вместо да дойда тук, в Съмърленд… — гласът му се пречупва за миг, но той се насилва да продължи, — се озовах в място, напълно противоположно на Страната на щастието и вечното лято. Намерих се в място толкова тъмно и студено, че прилича повече на… Изживях същото, което и ти преди малко. Самота, безпомощност, мрак… Убедих се, че ще бъда изоставен сред тях за вечността. — Той ме поглежда, настоява да го разбера. — Почувствах абсолютно същото като теб. Сякаш съм изолиран от света, без връзка с никой и нищо друго… Сякаш съм останал без душа.
Вглеждам се в очите му, а по кожата ми пробягва зловеща тръпка. Никога не съм го виждала толкова уморен, така изтормозен и толкова… изпълнен със съжаление.
— И сега разбирам онова, което ми убягваше през всичките тези години…
Свивам колене пред гърдите си; иска ми се това действие наистина да бе в състояние да ме предпази от думите, които ще последват.
— Само телата ни, физическите ни обвивки, са безсмъртни. Душите ни, това е абсолютно сигурно, не са.
Извръщам очи. Не мога да срещна погледа му, не мога да дишам.
— Това е бъдещето, пред което си изправена. Съдбата, на която те обрекох… разбира се, само ако нещо ти се случи.
Пръстите ми инстинктивно се стрелват към гърлото ми — припомнила съм си думите на Роман за най-податливата ми чакра, онази, която характеризира липсата на прозорливост, чакрата на слабостта. Трескаво се чудя дали има някакъв начин да я предпазя.
— Как… но как изобщо може да си сигурен в това? — поглеждам го отчаяно. Уловена съм в капана на ужасяващ кошмар, от който няма спасение. — Искам да кажа, че има голяма вероятност да грешиш! Случило се е толкова бързо. Може би това е само временно състояние. Нали разбираш, може би просто съм те измъкнала прекалено бързо, върнал си се към живота, преди да имаш време да стигнеш до края на пътуването!
Той обаче само поклаща глава и среща погледа ми:
— Кажи ми, Евър, ти какво видя, когато умря? Къде и как прекара онези няколко мига, след като душата ти напусна тялото, преди да те върна към живота?
Преглъщам с усилие и отклонявам очи. Невиждащо гледам дърветата, цветята, разноцветния поток, течащ наблизо. Спомням си съвсем ясно деня — първия път, когато се озовах на същото това поле. Уханието му, проблясващата над него мараня, всеобхватното усещане за безусловна любов ме плениха дотолкова, че дори се изкуших да остана завинаги. Не исках да си тръгвам.
— Тогава не си видяла бездната, защото все още беше смъртна. Умряла бе от естествена смърт, онази, през която преминават смъртните. Ала в мига, когато те накарах да отпиеш от еликсира и по този начин ти дарих вечен живот, всичко се промени. Вместо вечността на Съмърленд или на мястото отвъд, твоята съдба сега е Шадоуленд.
Той отново клати глава и поглежда встрани. Толкова е потънал в изтъкания си от разкаяние свят, че се страхувам дали ще успея да го достигна отново.
Почти веднага обаче очите му срещат моите и той казва:
— Можем да имаме вечността, стига да останем на земята. Можем да бъдем заедно. Но ако се случи нещо, ако един от двама ни умре… — той поклаща глава, — ще отиде в бездната, а оттам връщане назад няма. Никога не ще се видим повече.
Отчаяно се опитвам да кажа нещо, да го оборя. Искам да изкрещя, че греши. Няма смисъл. Достатъчно е да погледна в очите му, за да разбера, че това е истината.