— И колкото и да вярвам в могъществото на лековитата магия на това място — само като си помисля как възстанови паметта ми… — той свива рамене, — не мога да си позволя да се предам на желанието, дори да ми изглежда безопасно. Твърде е рисковано. Освен това нямаме никакви доказателства, че тук ще бъде по-различно, отколкото на земята. Не мога да си позволя да си играя с това. Готов съм да сторя всичко, само и само да си в безопасност.
— Аз ли да съм в безопасност? — буквално ахвам. — Теб трябва да спасим, не мен! Още повече, че вината за случилото се е изцяло моя! Ако не бях…
— Евър, моля те — казва той непреклонно и ме принуждава да го изслушам, — вината в никакъв случай не е твоя. Като си помисля за начина, по който живеех… за нещата, които съм сторил… — Той тръсва глава. — Не заслужавам друго. И ако изобщо някога съм се съмнявал, че това е работа на кармата ми, сега не ми остана даже сянка от съмнение. Прекарах повечето от шестстотинте си години в преследване на физическото удоволствие, пренебрегвайки напълно душата си. Сега това е резултатът, наказанието ми… За нещастие повлякох и теб със себе си. Недей да бъркаш, безпокоя се само и единствено за теб. Единствено ти си важна. Животът ми има значение, само доколкото мога да те предпазя от Роман или някой друг, който би искал да те нарани. А това означава, че никога не можем да бъдем заедно. Никога. Не можем да си позволим да рискуваме живота ти.
Обръщам се към потока. Не мога да подредя хилядите мисли, които се вихрят в ума ми. Макар да чух ясно абсолютно всичко, което изрече, и независимо от факта, че сама изпитах ужаса на бездната… не мога да променя себе си.
— Ами другите сираци? — прошепвам, защото си спомням, че видях шестима заедно с Роман. — С тях какво се случи? Дали и те са станали зли като Роман и Дрина?
Деймън свива рамене, става от пейката и започва да крачи пред мен.
— Смятах, че са станали прекалено възрастни и немощни, за да представляват истинска опасност. Именно това се случва след първите сто и петдесет години — остаряваш. Единственият начин да промениш този процес е да пиеш отново от еликсира. Предполагам, че Дрина се е запасила, докато бяхме женени, давала е и на Роман, който го е разучил и в крайна сметка е разбрал как да го произвежда. После го е предоставил и на останалите — той започва да клати глава.
— Значи това е мястото, където се намира Дрина в момента — прошепвам.
Обземат ме угризения и разкаяние, когато осъзнавам истината. Независимо колко зла беше, може би не заслужаваше това.
— Изпратила съм я в Шадоуленд и сега е… — тръсвам глава, не съм в състояние да довърша.
— Не ти си го сторила! Аз бях — той сяда толкова близо до мен, че бихме се допрели, ако не бе тънкият воал от енергия, пулсиращ помежду ни. — Реших съдбата й в момента, в който я направих безсмъртна. Точно както сторих и с теб.
Преглъщам тежко и въздишам. Успокояващо е да усещам топлината и желанието му да ме увери, че наистина не съм отговорна за изпращането на най-големия си враг — Дрина, която ме е убивала през всичките ми животи досега — в онзи ад.
— Толкова съжалявам — прошепва той, а погледът му наистина е пълен със скръб и разкаяние. — Съжалявам, че те въвлякох във всичко това. Трябваше да те оставя на мира… трябваше да се откажа от теб преди много години. Щеше да живееш хиляда пъти по-добре, ако никога не ме бе срещнала…
Клатя трескаво глава — не искам дори да споменава такава възможност. Твърде късно е за размисъл.
— Ако наистина ни е писано да бъдем заедно, тогава може би именно това е съдбата ни.
Осъзнавам, че не съм го убедила, виждайки изражението му.
— А може би аз съм предизвикал насилствено нещо, което никога не е трябвало да се случва. — Той се намръщва. — Какво ще кажеш за това?
Отправям поглед към заобикалящата ни красота. Знам, че само думите никога няма да са в състояние да променят нещата. Единствено делата могат да го сторят.
А за наш късмет, аз зная точно откъде да започна.
Изправям се и го дръпвам след себе си:
— Хайде! Нямаме нужда от Роман… нямаме нужда от никого! Аз знам точното място.
Осма глава
Насочваме се към Големите коридори на познанието. Спираме точно пред стръмните мраморни стъпала и аз го поглеждам. Чудя се дали вижда, каквото виждам аз — непрекъснато променящата се фасада. Защото, ако не можеш да я съзреш, не успяваш да влезеш.