— Значи наистина си ги открила! — страхопочитание прозвучава в гласа му. Застанали сме пред смесица от най-свещените и красиви места на Земята. Тадж Махал се прелива в Партенона, който пък се превръща в Храма на лотоса. Той се променя и пред нас изникват Великите пирамиди от Гиза и така нататък. Това, че и двамата успяваме да ги разпознаем и се прекланяме с еднаква страст пред красотата и невероятното чудо, което представляват, ни позволява да влезем вътре. Поемаме по дълъг коридор, чийто под е покрит с мрамор, а покрай стените му се точат колони, които сякаш са пренесени директно от древна Елада.
Деймън се оглежда удивено и жадно поглъща с очи всичко, което виждаме:
— Не съм бил тук, откакто…
Поглеждам го изненадано и сдържам дъха си. Умирам от нетърпение да науча и най-дребната подробност за последния път, когато е бил на това място.
— … откакто дойдох да те търся.
Присвивам очи, защото не мога да разбера какво има предвид.
— Понякога — той ме поглежда напрегнато — имах достатъчно късмет и просто попадах на теб. Озовавах се на точното място в точното време. Макар че в повечето случаи ми се налагаше да изчакам няколко години, преди да пораснеш достатъчно, за да си на подходяща възраст да се срещнем.
— Искаш да кажеш, че си ме шпионирал?! — изписквам аз.
— Не, не съм те шпионирал, Евър. Моля те! За какъв ме смяташ? — После се засмива и поклаща глава. — По-скоро… просто те наблюдавах, отбелязвах си с какво се занимаваш, какво харесваш. Търпеливо изчаквах да настъпи подходящото време — нямаше как да разбера по друг начин. Последните няколко пъти обаче не успявах да те намеря, независимо колко усилия влагах в търсенето — а можеш да ми вярваш, наистина се постарах. Живеех като номад, местех се от град в град и те търсех… бях сигурен, че съм те изгубил завинаги… Затова реших да дойда тук. Тогава попаднах на едни приятелки, които ми показаха пътя.
— Роми и Райни — кимам с разбиране.
Нито съм чула, нито съм видяла отговора в главата му. Просто усещам, че е правилният. После веднага ме залива вина — нито веднъж не съм се сетила за тях досега. Дори не се зачудих как са или къде са… Аз съм просто ужасна!
— Познаваш ли ги? — Той изглежда изумен.
Стисвам устни. Знам, че трябва да му разкажа и останалата част от историята — онази, която се надявах да пропусна. Перспективата никак не ми допада.
— Те доведоха и мен тук… — Млъквам, поемам си дълбоко въздух и отклонявам поглед. Предпочитам да разгледам стаята, отколкото да срещна изпитателния му поглед. — Те бяха в дома на Ава… или поне Райни. Роми беше излязла… — тръсвам глава и започвам отначало. — Беше навън, опитваше се да ти помогне, защото ти…
Затварям очи и въздишам. Решавам просто да му покажа, вместо да се опитвам да обясня с думи. И то всичко. Абсолютно всичко. Включително частите, които бях прекалено засрамена, за да облека в думи. Проектирам събитията от онзи ден едно след друго, докато тайните помежду ни не свършват до последната. Показвам му как те двете се бориха, за да го спасят, а аз бях прекалено тъпа и упорита и отказах да ги послушам.
Вместо обаче да се разстрои, както очаквах, той поставя ръце на раменете ми и се вглежда опрощаващо в лицето ми. А после ми казва наум:
Стореното е сторено. Трябва да продължим напред. Няма смисъл да се връщаме към миналото.
Преглъщам с пресъхнало гърло и срещам погледа му. Зная, че е прав. Време е да започнем… но откъде?
— По-добре ще е да се разделим — думите му ме изненадват, но точно когато се каня да възразя, той добавя: — Евър, помисли! Ти се опитваш да откриеш нещо, с което да промениш ефекта на еликсира, който изпих. Аз пък искам да те спася от Шадоуленд, което съвсем не е едно и също нещо.
Въздъхвам. Идеята продължава да не ми харесва, но съм принудена да се съглася:
— Да се видим вкъщи, тогава. Обаче в моята къща, става ли? — поставям ръка върху неговата и леко я стискам.
Нямам желание да се връщам в неговия дом, в онази депресиращо оголена стая. Освен това не знам какво мисли по въпроса за кармата — сега, когато си възвърна паметта.
Той почти веднага затваря очи и след секунда вече не го виждам.
Въздъхвам тежко и също затварям очи, като си мисля:
Имам нужда от помощ. Направих огромна, ужасна грешка и сега не знам какво да сторя. Трябва или да намеря противоотрова за противоотровата — лекарство, с което да възстановя нещата, каквито бяха преди намесата на Роман — или да открия начин да се добера до него и да го убедя да ми съдейства… Но само при условие, че няма да ми се наложи да правя сериозен компромис със себе си и принципите си… такъв, че да не се чувствам правилно, ако трябва да… Уф, разбирате какво имам предвид!