Стисвам устни и извръщам поглед, защото упорито не виждам логика да му обещавам подобно нещо — при условие, че лекарството е под носа ми, трябва само да се протегна и да го взема. Освен това, аз съм виновна за ситуацията, в която се намираме. Заради мен сме затънали в тази каша. Следователно именно аз трябва да ни измъкна от нея.
Спирам твърдо погледа си в неговия; в ума ми е започнала да се оформя идея — и то такава, която може действително да проработи.
— Е, разбрахме ли се за Роман? — той накланя леко глава и повдига вежда. Явно няма намерение да си тръгне, преди да се съглася.
Кимам съвсем леко. Явно обаче е достатъчно, за да го убедя, защото той се спуска толкова бързо по стълбите, че едва различавам формата му. Единствените доказателства, че е бил тук, са камъните, притиснати към кожата ми, и самотното червено лале, което е оставил на леглото.
Десета глава
— Евър?
Бързо включвам компютъра и отварям есето по английски, което се предполага, че пиша в момента. Сигурна съм, че Сабин би откачила, ако ме види да търся из интернет информация за древни алхимични формули, вместо да си пиша домашното, както тя очаква.
А аз го правя, защото колкото и да е приятно да лежа до Деймън, а сърцата ни да бият в съвършена хармония, това съвсем не е достатъчно — не и завинаги. И никога няма да ни е достатъчно. Искам нормална връзка с безсмъртния си приятел. Такава без ограничения. Връзка, в която наистина мога да изпитам усещането за допира до кожата му — не само да си го припомням наум. Категорична съм, че нищо няма да ме спре. Рано или късно ще си върна тази свобода.
— Яде ли нещо? — тя поставя ръка на рамото ми и наднича към екрана.
Аз не съм подготвена и затова се оказвам без защита от докосването й. Това е напълно достатъчно, за да видя нейната версия на ужасната среща в „Старбъкс“. Която, за нещастие, не се различава особено от тази на Миноз — и двамата се държат доволно и празноглаво, хилят се като идиоти един срещу друг, окрилени от надеждата.
Да, тя наистина изглежда щастлива — и със сигурност заслужава това щастие, особено след всичко, на което аз самата я подложих. Но аз все още предпочитам образа отпреди няколко месеца — онзи, в който тя се събира с един симпатичен млад мъж, работещ в същата сграда като нея.
Чудя се дали трябва да кажа или направя нещо, за да укротя малко въодушевлението й, като се има предвид, че този лек флирт няма да стигне доникъде. Вече поех твърде голям риск, разкривайки се пред Миноз. Затова не казвам нищо. Не мога да си позволя да предизвикам светването на още сигнални лампички — и без това са доста.
Извъртам се на стола, за да се изплъзна от хватката й. Не искам да виждам нищо повече — достатъчно ми беше и това дотук — затова ще изчакам енергийният поток да отшуми. На безопасно разстояние.
— Деймън ми направи вечеря — отговарям с нисък и уверен глас, макар казаното да не е вярно. Освен ако не броим еликсира, който изпих.
Тя ме поглежда внезапно разтревожена. Очите й се присвиват подозрително:
— Деймън? — прави крачка назад — Това име не го бях чувала известно време.
Свивам се, като ми се ще да бях проявила достатъчно прозорливост да не й го изтърсвам така. Трябваше да я подготвя, да намекна нещо, да я оставя да свикне с идеята, че ще го види отново.
— Значи ли това, че отново сте заедно?
Свивам рамене и косата ми пада върху лицето. Доволна съм, че не вижда очите ми. Хващам един кичур и го увивам около пръста си: преструвам се, че оглеждам за цъфнали краища, макар такива неща вече да не ми се случват.
— Ами… да речем, че… се държим приятелски — свивам рамене. — Тоест, повече от приятелски. Ние сме по-скоро…
Гаджета и обречени любовници… осъдени да прекараме вечността в бездната… лудо влюбени, но без право да се докосваме…
— … може да се каже, че отново сме заедно — след което се ухилвам с насилена усмивка, толкова широка, че буквално разполовява лицето ми. Наясно съм, че изобщо не е убедителна, но упорствам с надеждата да се присъедини.
— И ти нямаш нищо против?
Тя прокарва ръка през бляскавата си златиста коса. Моята бе в същия нюанс, преди да започна да пия еликсира — сега е дори по-светла. После сяда на ръба на леглото ми, кръстосва крака и пуска куфарчето си на пода: и четирите й действия са много лоши знаци. Подсказват, че предстои един от онези изтощаващи разговори лекции, от които ме побиват тръпки.