Тя обхваща с поглед избелелите ми дънки, белия ми потник и синята блуза под него. Търси симптоми, някакви доказателства и издайнически белези за стреса, присъщ за тийнейджърите. Съвсем наскоро се отказа от теорията, че имам анорексия и/или булимия. А я отхвърли, защото растежът ми, подхранен от еликсира, така се ускори, че израснах с повече от десет сантиметра и придобих мускули, макар никога да не съм стъпвала във фитнес зала и да не правя никакви упражнения.
Сега обаче на дневен ред е не само външният ми вид, а и моята връзка с Деймън в стил „разделихме се/събрахме се“. Усещам, че е изнервена и притеснена; вероятно съвсем наскоро е приключила с поредната книга за родители, в която сто процента се твърди, че прекалено бурните връзки в тази възраст са сериозна причина за безпокойство. Е, това може и да е вярно по принцип, обаче няма начин да се опише връзката ни с Деймън в книга, дори авторът да е гений.
— Не ме разбирай погрешно, Евър. Наистина харесвам Деймън. Той е мил и учтив, определено е и много сдържан. Обаче има нещо в тази негова хладна самоувереност, която е много странна за момче на неговата възраст. Сякаш е прекалено възрастен за теб, или… — тя млъква, тъй като не е в състояние да опише впечатленията си с думи.
Отмятам коса от лицето си, за да я виждам по-добре. За втори път днес някой забелязва, че има нещо странно в него… в нас. Първо Хевън с онази история за телепатията, а сега Сабин, която повдига въпроса за зрялото му и уравновесено поведение. Това впрочем си е съвсем характерно за възрастта му, но няма как да й го обясня. Притеснява ме обаче не невъзможността да дам обяснение, а фактът, че изобщо са забелязали нещо.
— Зная, че разликата ви е само няколко месеца, но въпреки това той изглежда някак… по-опитен. Твърде опитен, всъщност — тя свива рамене. — Бих се чувствала ужасно зле, ако зная, че си принудена да правиш нещо, за което не си съвсем готова.
Стисвам устни в опит да не се разсмея на глас и си мисля колко погрешно е схванала всичко. Приема, че аз съм невинната девойка, преследвана от големия лош вълк. Истината е точно обратната: на практика аз съм хищникът в тази сбъркана приказка и съм се впуснала в опасно преследване — дотолкова опасно, че наистина рискувам да отнема живота на жертвата си.
— Защото, независимо какво казва той, ти контролираш себе си, Евър. Ти определяш кой, къде и кога. А каквито и да са чувствата ти към него — и към което и да е друго момче — никой мъж няма право да ти налага собствените си разбирания, когато става въпрос за…
— Нещата не стоят така — прекъсвам я, преди разговорът да е станал още по-притеснителен. И без това достатъчно ме е срам. — Деймън не е такъв. Той е идеалният джентълмен и най-готиното гадже. Наистина, Сабин, уверявам те, че не си разбрала правилно. Просто ми имай доверие за това, става ли?
Тя ме поглежда за миг, аурата й се къдри в оранжево по краищата. Иска й се да повярва, но се колебае — не е сигурна дали има право. После обаче грабва куфарчето си от пода и се насочва към вратата. Спира само секунда, преди да я отвори, и казва:
— Мислех си, че…
Поглеждам я очаквателно. Изкушавам се да надникна в мислите й, независимо от клетвата си никога да не нарушавам съзнателно личното й пространство — освен ако няма някаква кризисна ситуация, а случаят очевидно не е такъв.
— Ами, училището приключва съвсем скоро, а не чух да споменаваш планове за лятото. Затова си помислих, че може да ти е полезно да си намериш някаква работа, да прекарваш по няколко часа на ден, заета с нещо полезно. Ти какво смяташ?
Какво смятам?!
Ахвам и се опулвам. Устата ми е пресъхнала, главата ми е съвсем празна — всички думи се разбягаха. Ами, смятам, че трябваше да ти прочета мислите все пак, защото това определено е спешен случай — не, направо си е катастрофа!
— Не говоря за пълен работен ден или нещо натоварващо. Ще ти остава достатъчно време за плажа и приятелите ти. Просто реших, че за теб самата ще е добре да…
— Заради парите ли е?
Мислите ми отчаяно се блъскат напред-назад в търсене на спасение. Ако става въпрос просто да участвам в погасяването на ипотеката и пазаруването за домакинството, с удоволствие ще помогна. Ще й набавя всичко, което й е необходимо. Какво пък, по дяволите! Ако трябва, ще й дам дори остатъка от застрахователната полица на родителите си. Няма обаче да ми вземе лятото! Просто няма начин. Не давам и един ден!
— Евър, естествено, че не е заради парите! — тя отклонява погледа си, а бузите й порозовяват.