— Добре тогава. — Тя барабани с пръсти по дръжката на вратата и полага финалните щрихи на плана си. — Имаш една седмица да си намериш работа по твой вкус.
Преглъщам изумена и бързо спускам клепачи, защото ме е страх, че иначе очите ми ще изхвръкнат. Една седмица?! Какъв е тоя начален тласък, при условие, че нямам идея откъде да започна? Никога не съм работила преди. Дали мога просто да си проявя работа?
— Знам, че времето е малко — заявява тя, правилно разчела изражението ми, — но би било ужасно жалко да наемат друг човек, защото ти си просто идеална!
Тя излиза в коридора и затваря вратата помежду ни, а аз оставам на мястото си — поразена и безмълвна. Вглеждам се невиждащо в мъждукащите остатъци от оранжевата й аура — магнитно енергийното поле все още настойчиво се носи във въздуха над мястото, където бе застанала. Мисля си каква ирония на съдбата е това — преди малко се надсмивах над Деймън заради увереността му, че може да си намери работа без никакъв предишен опит, а сега самата аз съм в ситуация да търся, и то спешно.
Единайсета глава
Цяла нощ се въртя в леглото. Край мен цари хаос от оплетени чаршафи и смачкани възглавници, всичко е пропито с пот. Умът и тялото ми са изтощени до краен предел от кошмарите.
Будя се за съвсем кратко, трескаво се опитвам да си поема въздух, но почти веднага сънят ме засмуква обратно и ме връща на същото място, от което съм се изскубнала с такава мъка.
Причината да искам това да спре е, че Райли е там. Смее се щастливо, сграбчва ръката ми и ме повежда на пътешествие из една много странна земя. Аз подскачам край нея и се преструвам, че също се наслаждавам на пътуването, но в момента, в който ми обърне гръб, се хвърлям към повърхността с единственото желание да напусна тази сцена.
Защото това не е Райли. Нея я няма. Аз я накарах и тя прекоси моста, отиде отвъд — на място, което не познавам и за което не знам нищо. И макар да ме връща отново и отново, да ми крещи, че трябва да й повярвам и да спра да бягам, аз отказвам да се подчиня. Сигурна съм, че това е наказание, задето нараних Деймън, изпратих Дрина в Шадоуленд и изложих на риск всичко, което обичам. Моето подсъзнание ми праща тези провокирани от вината образи. Няма начин да са истински — прекалено захаросани са, прекалено щастливи.
Последния път обаче, точно когато се каня да избягам, Райли се появява пред мен. Препречва пътя ми към изхода и ми нарежда да остана, където съм. Намираме се пред огромна сцена. Тя бавно дърпа завесата, зад която се разкрива висок тесен паралелепипед, приличащ на стъклена клетка. А в него съзирам… отчаяния Деймън, който се мъчи да се измъкне, блъска по непробиваемите му стени и може би крещи.
Втурвам се да му помогна под безизразния поглед на Райли; умолявам го да издържи още малко, още съвсем мъничко — след секунда ще е свободен. Той обаче даже не ме чува. И не ме вижда. Просто продължава да се бори, докато умората не го надвива. Сломен от безсилието си, той затваря очи и пропада право в бездната.
Шадоуленд.
Страната на сенките.
Домът на изгубените души.
Скачам от леглото си като попарена. Цялото ми тяло се тресе, заливат ме ледени вълни, подгизнала съм от пот. С всички сили притискам към гърдите си възглавницата. Треперя неудържимо, застанала в средата на стаята. Всъщност не знам как изобщо успявам да се задържа изправена. Чувството за безпомощност и загуба ме смазва. В главата ми като развалена плоча се върти ужасното послание, което ми изпрати сестра ми: че колкото и да се опитвам, няма да успея да спася своята духовна половинка от самата себе си. И независимо че онази Райли бе плод на собственото ми въображение, въздействието е не по-малко опустошаващо, отколкото ако бе истинска.
Изтичвам до гардероба си, навличам някакви дрехи, грабвам чифт маратонки и се втурвам към гаража. Знам, че е твърде рано за училище — всъщност е твърде рано за, където и да било.
Но отказвам да се предам. Отказвам да вярвам в кошмари. Трябва да започна отнякъде. Да използвам онова, което имам.
Точно преди да се кача в колата си осъзнавам, че с отварянето на вратата на гаража и запалването на двигателя рискувам да събудя Сабин. Разбира се, лесно мога просто да изляза и да материализирам друга кола, колело, мотор или каквото ми хрумне в момента, но решавам да опитам нещо различно: тичане.