В момента, в който изпълни предназначението си, го изпратих обратно. Искам да кажа, че не е същото, като да си го задържа и ползвам, нали?
Той се усмихва, заравя ръка в косата ми и приглажда крайчетата й с пръстите си:
— Добре, това е допустимо… донякъде, защото не беше за теб. Впрочем аз доста усъвършенствах материализирането на разни неща за близначките.
— Какви неща?
Намествам се, за да го виждам по-добре. И веднага забравям въпроса си, разсеяна от устните му и спомена за тяхното меко като коприна, топло и нежно докосване. Не мога да не се запитам дали този нов енергиен щит ще ни позволи отново да изпитаме сладостта на истинските целувки.
— Ами, всичко започна с телевизора. Искаха, разбира се, да е с плосък екран. — Той въздъхва. — Или май трябваше да кажа „телевизорите“, защото в крайна сметка поискаха по един за спалните си, плюс още два за всекидневната, която ще използват заедно. Изпълних желанието им и даже им ги пуснах, но не минаха и пет минути и ме заляха с образите на неща, без които просто не можели да живеят!
Намръщвам се, изненадана. Когато бяха в Съмърленд, близначките сякаш изобщо не се интересуваха от материалното. Може би се дължеше на това, че предметите много бързо губят стойността си, когато човек може да прояви всичко, което пожелае. Предполагам, че загубата на магическите им способности ги е направила като всички останали — изпълнени с копнеж по онова, което не могат да имат.
— Можеш да ми вярваш, те са направо мечта за всеки рекламодател! — Той се усмихва и започва да клати глава. — Попадат право в онази най-ухажвана младежка група от тринайсет до трийсет години.
— Само дето ти в действителност не си купил всички тези неща, нали? Просто си затворил очи и си ги накарал да се появят. Едва ли е същото, като да отидеш в магазина и да ги платиш с кредитната си карта. Впрочем ти имаш ли изобщо кредитна карта?
Никога не съм го виждала да вади дори портмоне, още по-малко пък тесте пластмасови карти.
— Нямам нужда.
Той се разсмива и плъзва пръст по дължината на носа ми, а после се навежда и целува връхчето му.
— Наистина, както ти великодушно отбеляза, не съм отишъл да купя всички тези стоки… — Той се усмихва спокойно. — Това обаче не намалява ефективността на въпросните реклами, а именно тях имах предвид.
Отдръпвам се. Зная, че очаква да се засмея или поне да отвърна с нещо безгрижно и весело, но просто не мога. И макар да ми става ужасно неприятно, че го разочаровам, поклащам глава и казвам:
— При всички положения трябва да си внимателен. — Обръщам се към него така, че да го виждам по-добре. — Не бива да ги разглезваш много, защото после няма да искат да си идат.
Той присвива очи, очевидно не схваща какво имам предвид.
— Просто не бива да забравяш, че са при теб само временно. Целта ни е да се грижим за тях, докато успеят да възстановят магията си. После се връщат в Съмърленд, където им е мястото.
Той ляга по гръб и се втренчва в тавана. Минават няколко секунди, преди да обърне лице към мен и да промълви:
— Колкото до това…
Сдържам дъха си и го поглеждам, а стомахът ми леко подскача.
— Мислех си… — Той присвива очи. — Всъщност кой е казал, че мястото им е в Съмърленд?
Сепвам се и отварям уста, за да споря, но той поставя пръст на устните ми и ме възпира:
— Евър, не смяташ ли, че те сами трябва да решат дали да се връщат, или не? Не съм сигурен, че имаме право да преценяваме вместо тях.
— Ама ние не решаваме! — възкликвам с треперещ и писклив глас. — Те това искат! Или поне така казаха онази нощ, когато ги намерих. Бяха ми бесни, обвиняваха ме, че заради мен са изгубили магията си и са принудени да стоят тук. Това поне бяха думите на Райни, докато Роми… Е, Роми си е Роми — свивам рамене. — Какво, да не искаш да кажеш, че това се е променило?
Той затваря очи за миг, после отново приковава поглед в моя.
— Не мисля, че на този етап знаят какво искат — отговаря. — И двете са замаяни и превъзбудени от възможностите, които се разкриват пред тях, ако останат. Същевременно са прекалено уплашени и не смеят дори да излязат навън. Просто ми се струва, че трябва да им дадем повече време, както и пространство, да свикнат и да обмислят нещата… А също да не пренебрегваме напълно възможността да поискат да останат малко по-дълго от предвиденото. Или поне докато се приспособят — тогава ще са в състояние да решат. Освен това аз съм им длъжник. Това е най-малкото, което мога да направя за тях. Не забравяй, че именно те ми помогнаха да те открия.