Преглъщам буцата в гърлото си и отклонявам поглед, разкъсвана между желанието си да сторя най-доброто за близначките и тревогата за ефекта, който престоят им ще има върху Деймън и мен. Та те са тук само от ден, а аз вече оплаквам загубата му, защото нямам достъп до него. А това е ужасно егоистичен подход, когато става въпрос за изпаднали в беда хора. Същевременно те двете изискват прекалено много грижи и внимание. Не е необходимо да си медиум, за да ти стане ясно, че моменти като този сега, когато сме само аз и Деймън, почти няма да има.
— Там ли се срещнахте за пръв път? В Съмърленд? — питам го, като си спомням думите на Райни, че той им е помогнал, а не обратното.
Деймън поклаща глава отрицателно и отговаря, без да ме изпуска от поглед:
— Не, просто не ги бях виждал от дълго време. Всъщност се познаваме от много отдавна… чак от времето на Салем.
Зяпвам и го поглеждам. Чудя се дали е присъствал на процесите, но той бърза да разсее тази представа:
— Беше точно преди да започнат проблемите, а и аз само минавах оттам. Точно бяха направили някаква беля, а после се бяха заблудили и не можеха да се приберат. Така че ги качих в каретата си, а леля им така и не разбра.
И той започва да се смее, явно споменът е все още много ясен. Точно се каня да направя неприятен коментар — нещо от рода на това как още от самото начало ги е разглезил и им е показал, че в негово присъствие могат да правят, каквото си поискат — когато той заявява:
— Имали са невероятно тежък живот. Изгубили са всичко, което са познавали и обичали, и то от съвсем малки… Това със сигурност ти звучи познато, нали? За мен определено бе така. Историята им толкова напомня за моята…
Въздишам. Чувствам се дребна, егоистична и засрамена, защото се е наложило да ми го припомня той. Въпреки това съм решена да бъда практична:
— Обаче… кой ще ги отгледа? — надявам се, че звуча загрижена за тях, а не за себе си. — Имам предвид, че те са толкова очебийно странни, да не споменавам за откачената им история… къде биха могли да отидат? И кой ще се грижи за тях?
— Ние ще се грижим за тях — Деймън се обръща на една страна, а аз съм принудена да се поместя, за да виждам лицето му. — Ти и аз. Заедно. Единствено ние сме в състояние да го направим.
Въздъхвам. Иска ми се да можех да му обърна гръб, но всеобгръщащата топлина на погледа му ме е приковала на място.
— Просто не съм сигурна, че сме подходящи за техни родители — свивам рамене и прокарвам ръка по рамото му, а после я заравям в косата му — нито за модели за подражание, нито за настойници, опекуни или каквото и да било от този род. Твърде млади сме! — добавям, като си мисля, че доводът е доста добър.
И определено очаквам реакция, различна от смеха, с който посреща думите ми.
— Твърде млади? — той поклаща глава. — Говори за себе си. Аз съм на този свят от доста време, забрави ли? Със сигурност от достатъчно дълго, за да съм подходящ за техен настойник. Освен това… — и се усмихва — колко трудно би могло да бъде?
Затварям очи и клатя глава при спомена за нескопосаните си опити да наставлявам Райли — и докато бе човек, и когато стана призрак. Ясно си спомням, че бяха пълен провал. И, честно казано, не съм сигурна, че съм подготвена да опитам отново.
— Нямаш идея в какво се забъркваш — казвам му. — Не можеш дори да си представиш какво е да си настойник на две упорити тринайсетгодишни момичета. Това е като да изведеш на разходка двайсет котки на каишки. Тоест, абсолютно невъзможно!
— Евър — прекъсва ме той с нисък успокояващ глас; явно е решен да премахне притесненията ми и да прогони всички тъмни облаци, — знам какво те безпокои в действителност. Наистина знам. Обаче на тях им остават само пет години, докато навършат осемнайсет и поемат по пътя си. После ще имаме цялата свобода, която искаме, и ще я използваме, както пожелаем. Какво са пет години, при условие, че разполагаме с вечността?
Аз обаче отново клатя глава. Отказвам да приема гледната му точка и да се примиря:
— Ако поемат по пътя си — отсичам. — Ако. Има страшно много деца, които продължават да живеят с родителите си дълго след навършване на тази възраст!