— Да, но има разлика. Ние няма да им позволим да го сторят — той се усмихва, а очите му буквално ме умоляват да оставя нещата така, да се отпусна и също да се усмихна. — Ще ги научим на всички магии, които им трябват, за да бъдат самостоятелни и да се справят добре. После ще ги пуснем да си вървят, ще им пожелаем всичко най-добро и сами ще поемем, накъдето си искаме.
След което се усмихва, вглежда се в очите ми и отмята косата от лицето ми… и аз забравям, че съм ядосана. Просто изглежда напълно безсмислено да му се сърдя и да губя време за глупости, когато тялото ми е толкова близо до неговото.
— Пет години са нищо, когато вече си живял шестстотин — казва той, а устните му се местят от бузата през врата към ухото ми.
Притискам се по-близо до него. Зная, че е прав, макар моята гледна точка да се различава от неговата. Когато човек като мен е оцелявал по не повече от две десетилетия във всяко от преражданията си, пет години, прекарани в отглеждане на две тийнейджърки, са си цяла вечност.
Той ме придърпва към себе си и здраво сключва ръце около тялото ми. Усещането е толкова умиротворяващо, толкова приятно, че ми се иска никога да не спира:
— Уговорихме ли се? — прошепва той. — Приключихме ли с този въпрос?
Кимам и силно се притискам към него. Не изпитвам нужда от думи. Единственото нещо, което искам в момента и от което ще се почувствам по-добре, е успокоителното докосване на устните му. Извъртам тялото си така, че да покрива неговото. Намествам се спрямо извивката на гърдите му и падината под гръдния му кош. Телата ни си пасват идеално. Сърцата ни бият в съвършен унисон. Почти не осъзнаваме тънкия слой енергия, който пулсира помежду ни. Свеждам глава към лицето му, притискам устни към неговите… сякаш се свързваме за вечността… седмиците на безплодно желание избиват на повърхността… и вече не искам нищо друго, освен напълно да слея тялото си с неговото.
Той издава гърлен стон — нисък, първичен звук, който идва от дълбините на същността му. Ръцете му се сключват около кръста ми, привличат ме толкова силно към тялото му, че между нас остават само дрехите ни, които просто трябва да махнем от себе си. Веднага.
Неумело се боря с копчетата на ризата му, а той започва да дърпа тениската ми. И двамата дишаме накъсано и хрипливо. Пръстите ни сякаш имат собствен живот, който в момента им диктува да бързат, да бързат колкото могат повече, за да задоволят нуждата, която ни изгаря.
Обаче точно когато успявам да разкопчая дънките му и се опитвам да ги смъкна, осъзнавам, че сме се приближили толкова един до друг, че сме избутали настрани енергийното поле.
— Деймън! — ахвам и безпомощно наблюдавам как скача от леглото. Диша толкова забързано и тежко, че не успява да довърши думите.
— Евър… — тръсва глава. — Съжалявам, аз… мислех, че е безопас… не осъзнах…
Грабвам тениската си и се покривам с нея. Бузите ми са яркочервени, вътрешностите ми горят… Зная, че е прав — не можем да поемем този риск, не можем да си позволим така да се забравим. Никога.
— И аз съжалявам… Мисля… мисля, че го бутнах и то…
Свеждам глава, така че косата да скрие лицето ми. Чувствам се малка и изложена на показ, сякаш съм на съд. Сигурна съм, че аз съм виновна.
Матракът хлътва, когато той се връща и сяда до мен. Воалът е напълно възстановен. Той повдига брадичката ми и ме принуждава да го погледна:
— Вината не е твоя, аз… аз се разконцентрирах. Толкова бях погълнат от теб, че забравих да го поддържам.
— Всичко е наред. Наистина — заявявам.
— Не. Не е. Аз съм по-възрастен от теб… трябваше да се контролирам по-добре…
Той тръсва глава и впива погледа си в стената. Челюстта му е здраво стисната, стойката му — напрегната. Внезапно се обръща към мен и присвива очи:
— Евър… как да сме сигурни, че това е истина?
Поглеждам го изненадано, нямам представа какво има предвид.
— Какво доказателство имаме? Откъде сме сигурни, че Роман просто не си играе с нас? Че не се забавлява за наша сметка?
Поемам си дълбоко въздух и свивам рамене, осъзнала, че в действителност нямаме доказателство за това. Очите ми срещат неговите, а в ума си отново разигравам случилото се през онзи ден: чак до края, когато добавих кръвта си към сместа и накарах Деймън да я изпие. Всъщност единственото потвърждение са думите на Роман. А на него определено не може да му се вярва.
— Кой може да заяви със сигурност, че казаното от него е истина? — очите му се разширяват, явно в ума му започва да се оформя някаква идея. — Роман е лъжец… нямаме никаква причина да му вярваме.