Тя ме поглежда. Все още й се иска да спори, но въпреки това не казва нищо.
— Джош е наистина много сладък. И е луд по теб. Не мисля, че е добра идея да го разкарваш толкова скоро. Освен това — знам, че ме чува, но не съм сигурна, че ме слуша в действителност, — не би трябвало да вземаш подобни решения, когато си подложена на такъв стрес.
— А какво ще кажеш за преместване? Това достатъчно добра причина ли е?
— Джош ще се мести? — мятам й кос поглед. Това не го бях предвидила.
Тя поклаща глава отрицателно и обяснява, като същевременно чеше Чарм между ушите:
— Не Джош. Аз. Баща ми не спира да говори, че ще продаде къщата… но, естествено, не е тръгнал да го обсъжда с Остин или с мен.
Изкушавам се да надникна в ума й и сама да разбера цялата история, но решавам да се придържам към обещанието си да не нарушавам личния живот на приятелите си.
— Зная само, че изразът „стойност при препродажба“ непрекъснато изскача в разговорите. — Тя тръсва глава и тъжно ме поглежда. — Нали разбираш какво означава това? Ако се случи наистина, няма да съм в „Бел Вю“ следващата година. Няма да завърша с класа си. Всъщност няма да съм в която и да било гимназия в „Ориндж Каунти“.
— Няма да позволя това да се случи — заявявам твърдо с поглед, прикован в нейния. — Няма начин да те пусна! Просто трябва да завършиш с нас…
— Е, това звучи прекрасно и прочее… — тя свива рамене. — Но не мисля, че можеш да спреш процеса, не си ли съгласна? Като че ли лекичко излиза от възможностите ти, как мислиш?
Местя погледа си от нея към котката й и обратно. Чудесно знам, че не е извън възможностите ми. Да открия противоотрова за Деймън? Това може би — да. Да помогна на приятелката си да запази адреса и любимата си животинка? Едва ли ще е особено трудно. Има много неща, които мога да направя. Наистина много. Въпреки това я поглеждам и казвам само:
— Ще измислим нещо. Само ми имай доверие, става ли? Може да се преместиш тук, с мен и Сабин, например…
Кимам, сякаш си вярвам, макар прекрасно да знам, че Сабин никога не би се съгласила. Въпреки това трябва да измисля нещо, да й дам нещо, за което да се хване, след като не мога да произнеса на глас онова, което в действителност смятам да сторя.
— Би ли го направила? — погледът й е нервен. — За мен? Наистина?
— Разбира се — свивам рамене. — Всичко, което е необходимо.
Тя преглъща с усилие и се оглежда, като клати глава:
— Нали знаеш, че никога не бих приела. Все пак е много приятно да знаеш, че някой те обича и действа като твой най-добър приятел, независимо от всичките ти недостатъци.
Поглеждам я изненадано. Все си мислех, че смята Майлс за своя най-добър приятел, не мен.
— Е, ти и Майлс, де — казва, сякаш ми е прочела мислите.
После се разсмива — за пръв път, откакто е дошла.
— Тоест, мога да имам двама най-добри приятели, нали така? Един истински и един резервен, дето се вика.
Отново издухва носа си, тръсва глава и добавя:
— Обзалагам се, че изглеждам ужасно, нали? Няма проблем, кажи ми. Ще го понеса.
— Не изглеждаш ужасно — отсичам, учудена от тази внезапна загриженост за външния й вид. — Изглеждаш тъжна. Има голяма разлика. А и… какво от това?
— Има значение, ако човекът насреща преценява дали да те наеме, или не — тя свива рамене. — Отивам на интервю за работа, но просто няма начин да се появя в този вид. А и не мога да взема Чарм със себе си.
Поглеждам към котката и разбирам, че животът бавно изтича от нея. Зная, че много бързо трябва да предприема нещо, иначе ще стане прекалено късно.
— Аз ще я взема. Така или иначе няма да ходя никъде.
Хевън явно се колебае дали да остави бедното умиращо животно при мен. Обаче аз само кимвам с глава, заобикалям плота и се приближавам към тях. Когато вземам котката в ръце, просто добавям:
— Наистина. Просто отивай да свършиш, каквото трябва, а аз ще се погрижа за нея.
Подканям я с усмивка да се съгласи. Тя все още не е напълно сигурна какво да направи; мести погледа си между мен и Чарм, после започва да рови из огромната си чанта. Вади оттам огледалце, мокри си пръста и започва да почиства следите от спирала по бузите си.
— Няма да се бавя много — грабва черния молив и бързо очертава с плътни линии очите си. — Може би около час? Най-много два, не повече.
Сменя черния молив с руж и се захваща да върне руменината на бузите си.