— Трябва само да я държиш и да й даваш по малко вода, ако поиска да пие. Най-вероятно няма да иска. Вече почти нищо не приема…
После мацва малко гланц на устните си и оправя косата си.
Накрая премята чантата на рамо и хуква към вратата. Качва се в колата си и точно преди да потегли, отново се обръща към мен:
— Благодаря ти! Тази работа наистина ми е нужна — повече, отколкото може би си мислиш. Трябва да започна да спестявам пари, така че да мога да се отделя — като Деймън. Писна ми от всички тия глупости!
Не знам какво да й кажа, тъй че само я гледам мълчаливо. Ситуацията на Деймън е твърде различна. Всъщност няма друга като нея. И нещата изобщо не стоят така, както изглеждат… но това не мога да й го кажа.
— Е, да. — Знам, че най-вероятно няма да мога да се издържам точно като него, нито да поддържам такъв начин на живот. Въпреки това ще е по-добре да живея в някое мизерно таванско апартаментче, отколкото да завися от импулсивните решения и капризите на родителите си. Както и да е… Кажи, сигурна ли си, че нямаш нищо против?
Кимам и прегръщам Чарм по-силно. Наум я моля да издържи още малко, докато се освободя и успея да й помогна.
Хевън плъзга ключа си в стартера и двигателят изръмжава. От буботенето му гласът й почти не се чува:
— Обещах на Роман да не закъснявам. Ако побързам, може и да стигна навреме.
Дава на заден ход и пътем проверява грима си в огледалото.
— Роман? — замръзвам на мястото си.
Знам, че на лицето ми е изписана истинска паника, но не мога да направя нищо, за да я скрия.
Тя свива рамене и вика, за да я чуя, тъй като вече почти е излязла от алеята пред дома ми:
— Той ми уреди интервюто!
Маха ми с ръка, докато се отдалечава надолу по улицата. А аз оставам след нея — с умираща котка в ръце и без да съм измислила как да я предупредя за него.
Осемнайсета глава
— Не можеш да го направиш! — отсича той, преди още да съм влязла, и започва отрицателно да клати глава.
— Дори не знаеш защо съм тук! — намръщвам се и силно притискам Чарм към гърдите си.
Иска ми се да не бях идвала.
— Котката умира и ти искаш да знаеш дали можеш да я спасиш. А аз ти казвам, че не бива. Не можеш.
Той свива рамене. Схванал е с един поглед ситуацията, но не защото я е разчел в ума ми. Нарочно съм спуснала щита си, за да не разбере за посещението ми при Роман, което наистина би го накарало да откачи.
— Имаш предвид „не можеш“ в смисъл на „не е възможно“ ли? Тоест, че еликсирът няма да проработи върху котка? Или „не можеш“ в моралния смисъл на думата, нещо като „Не се прави на Господ, Евър!“?
— Има ли значение? — той повдига вежди, после отстъпва встрани и ми прави път да вляза.
— Разбира се, че има — прошепвам, заслушана в звука на телевизора, който близначките са пуснали горе. Явно поемат дневната си доза от риалити програми.
Той се насочва към всекидневната, отпуска се на дивана и потупва мястото до себе си. И макар да съм леко ядосана от начина, по който се държи и че не ми дава възможност да обясня, сядам до него. После намествам одеялото с надеждата видът на Чарм да го убеди.
— Просто не смятам, че веднага трябва да си вадиш изводи — казвам аз. — Не е толкова просто, колкото си мислиш. Нищо не е само черно или само бяло. Повечето неща са в различни нюанси на сивото.
Той се накланя към мен. Погледът му се смекчава, докато гали Чарм по брадичката.
— Съжалявам, Евър. Наистина! — Поглежда ме настойчиво, преди да се отдръпне. — Но дори и еликсирът да подейства, в което изобщо не съм убеден, защото никога не съм го изпробвал върху животни, но дори и да се получи…
— Така ли? — прекъсвам го учудена. — Никога ли не си имал домашен любимец, с който да не искаш да се разделиш?
Очите ми внимателно го наблюдават.
— Не и такъв, чиято загуба да е непоносима, не — той поклаща глава.
Присвивам очите си. Не съм сигурна какво да мисля за това.
— Евър, по мое време не гледахме животни вкъщи, не и по този начин. А пък след като пих от еликсира, не исках да имам каквото и да било, което да ме привързва към дадено място или към себе си.
Кимам с привидно съгласие. Видяла съм начина, по който гледа Чарм, и се надявам, че все още има място за преговори.
— Добре. Нямал си домашни любимци. Разбирам — успокоявам го. — Можеш ли обаче да възприемеш идеята, че някой може дотолкова да се привърже към котето си, например, че да не иска никога да се сбогува с него?