— Питаш ме дали привързаността ми е позната? — погледът му е тежък и не трепва, очите му са приковани в моите. — Дали познавам любовта и непоносимата скръб от загубата й?
Втренчвам се в скута си. Чувствам се прекалено млада. Както и глупава. Трябваше да предвидя това.
— Прекалено много е заложено на карта — повече от това да спасиш една котка или да я дариш с вечен живот — ако изобщо съществува подобно нещо в животинския свят. Истинският въпрос обаче е — как ще го обясниш на Хевън? Какво ще й кажеш, когато се върне и установи, че умиращата й котка внезапно се е излекувала по някакъв чудодеен начин?
Или пък се е превърнала в котенце — това също е възможно, не забравяй. Как ще й го обясниш?
Въздишам тежко. Не съм помислила за това. Не съм се и сетила, че ако еликсирът проработи, Чарм не само ще оздравее, но и ще се промени.
— Не става въпрос за това дали ще проработи, или не — нямам представа какво ще се случи в действителност. Нито пък говоря за правото ти да си играеш на Господ — и на двамата ни е ясно, че точно аз не мога да те съдя за подобно нещо. По-скоро имах предвид необходимостта да опазим тайните си. Зная, че имаш най-добри намерения, но ако помогнеш на приятелката си в този случай, само ще предизвикаш подозрителността й. Ще бъдат повдигнати въпроси, на които не можеш да отговориш логично и просто, без да разкриеш прекалено много. Освен това Хевън вече е по петите ни… или поне е надушила нещо. Така че трябва да сме дори по-внимателни от обикновено.
Стисвам устни и преглъщам с усилие. Ужасно е да имаш толкова много невероятни умения, всички тези прекрасни магически способности… но да не можеш да ги използваш. Включително да помогнеш на онези, които обичаш.
— Съжалявам — казва той, а ръката му за миг застива над моята — не ме докосва, докато не я обвива с енергиен воал. — Колкото и тъжно да ти изглежда, това е просто нормалният естествен ход на нещата. Пък и животните възприемат смъртта много, много по-добре от хората.
Скланям глава на рамото му, гушвам се в него и за сетен път се удивлявам на способността му да ме успокоява, независимо от ситуацията или от това колко зле се чувствам.
— Просто ми е толкова жал за нея… родителите й се карат непрекъснато, може да й се наложи да се премести… Всичко това я кара да се пита какъв е смисълът въобще. Същото се случи и с мен, когато се разпадна светът ми.
— Евър… — тихо казва той.
Погледът му е нежен, а устните му са толкова близо, че не устоявам и притискам своите към тях… И в същата секунда сме прекъснати от близначките, които се спускат с писъци по стълбището.
— Деймън, Роми не ми дава… — Райни се заковава точно пред нас, а тъмните й очи изглеждат още по-големи от обичайното. — Леле боже, това котка ли е?!
Поглеждам към Деймън. Откога Райни използва изрази като „леле боже“? Той обаче само поклаща глава и се засмива:
— Не се приближавай твърде много.
Деймън ги поглежда сериозно и допълва:
— И не викайте много. Това е една много болна котка. Съмнявам се, че й остава много време.
— Ами защо не я спасиш? — пита Райни и сръчква Роми, която също започва да кима в съгласие.
Сега вече и трите сме застанали пред Деймън с широко отворени и умолителни очи.
— Защото ние не правим подобни неща! — отсича той с твърдия глас на родител, който гълчи непослушното си дете. — Просто не се прави така.
— Ама ти спаси Евър, а тя изобщо не е толкова сладка! — възкликва Райни и коленичи на пода пред мен, при което лицето й се озовава на едно равнище с муцунката на Чарм.
— Райни… — започва Деймън.
Обаче тя просто се разсмива и ни поглежда и двамата, кима няколко пъти с глава и изтърсва:
— Само се шегувах. Знаете, че се шегувах, нали?
Отвръщам твърдо на погледа й. Всъщност чудесно разбирам, че изобщо не се шегува, но не желая да обсъждаме темата.
Каня се да стана — иска ми се да прибера Чарм, преди Хевън да се върне — когато Роми също коленичи до мен и поставя ръка върху главата на котката. После затваря очи и започва да нашепва нещо неразбираемо, което прилича на заклинание или молитва.
— Без магии! — скарва й се Деймън. — Не и в този случай.
Роми обаче само въздъхва и се отпуска назад на пети:
— Така или иначе, не действа — казва тя тъжно, все така загледана в Чарм. — Изглежда точно като Джинкс на тази възраст, нали?