Енергията му се извива около мен като ураган, придърпва ме във вихрушка от мрак, обгръща ме и ме засипва с образи — Деймън, проклетата противоотрова, необмисленото ми и тъпо посещение… Хевън, Майлс, Флоренция… близначките. Профучават през мен толкова стремително, че почти не мога да ги различа. Обаче отделните картини не са важни — той иска да видя цялото. Всички тези изображения целят само едно: да илюстрират, че в момента Роман командва парада. Останалите сме просто пионки, дървени кукли, на които той дърпа конците.
— Добрюютро, приятелчета! — изтананиква той и ме освобождава от телепатичната си хватка.
Приземявам се безпомощна и безсилна върху Деймън. Независимо от нежните му успокоителни думи и бързината, с която ме отвежда далеч от Роман, независимо от убедеността му, че току-що сме избегнали насочения срещу нас изстрел и засега ни се е разминало, аз не мога да се отпусна. Сигурна съм, че едва сега започва.
И следва още много.
Без съмнение.
Следващата атака на Роман ще е насочена само и единствено към мен.
Двайсета глава
След обяда се насочвам към „Мистикс & Муунбийнс“. Бързам да започна обучението си — в хода на работата — с надеждата, че то ще ме разсее от мислите за ужасната каша, позната още като мой живот. Достатъчно зле бе, че Деймън изчезваше през всяко междучасие, за да провери как са близначките. По обяд обаче, след като го уверих, че всичко е наред, че Роман няма да ме безпокои и може направо да се прибира вкъщи, той взе, че ме послуша, а аз се насочих към масите за обяд. Но там ме чакаше нова изненада: открих, че Хевън се е съюзила с Роман. Вече са един отбор, плават в една лодка. В момента той си подбира кексче — взема такова с ванилова глазура, като не спира да се хвали каква важна роля е изиграл, за да получи тя работата в антикварния магазин, независимо че е закъсняла с десет минути за интервюто. А аз нямам друг избор, освен да слушам и от време на време да промърморвам по някоя неодобрителна реплика, което обаче не се възприема много добре.
След третата съкрушителна физиономия и след като за не знам кой път ми се казва да се отпусна и да спра да скърцам със зъби, хвърлям на масата недоядения си сандвич и се запътвам към изхода. Заричам се обаче да наблюдавам Хевън, да направя всичко по силите си, за да не се повтаря днешната случка. Нямам никакво желание да стават близки дружки.
Още една задача в ставащия ми все по-дълъг списък под надслов „трябва да свърша“.
Завивам в уличката и паркирам на едно от двете свободни места зад магазина. Минавам отпред, като съм почти убедена, че ще намеря вратата заключена. Бях предположила, че не е устоял на повика на вълните в този прекрасен слънчев ден…
Затова оставам силно изненадана, когато заварвам вратата широко отворена, а самия Джуд — да обслужва клиентка, застанал на касата.
— О, здрасти! Ето те, Авалон — кима ми той. — Точно разказвах на Сюзън, че си имаме нова ясновидка, тъй че идваш точно навреме.
Сюзън се обръща, оглежда ме от глава до пети с изпитателен и преценяващ поглед и явно бързо успява да си извади изводи. Буквално улучва в десетката с думите:
— Не си ли твърде… млада, за да се занимаваш с гадаене?
И ме поглежда самодоволно.
Усмихвам се — не наистина, а само устните ми леко се извиват нагоре. Погледът ми се мести ту към единия, ту към другия. Не съм сигурна как да отговоря… а фактът, че Джуд очаква реакцията ми, не ми помага изобщо да се съсредоточа.
— Екстрасенските способности са дарба — измърморвам накрая, като почти се задавям с думата.
Веднага си спомням, че доскоро ги смятах за точно обратното.
— И нямат нищо общо с възрастта — добавям, защото явно не е достатъчно.
Наблюдавам аурата й, която потрепва и проблясва. Зная, че не съм я убедила.
— Или ги притежаваш, или не — завършвам и свивам рамене с пълното съзнание, че съм си издълбала много дълбока яма, която всеки миг ще ме погълне.
— Е, да ти запиша ли час? — пита Джуд с усмивка, на която е трудно да устоиш.
Сюзън обаче устоява. Тя поклаща глава отрицателно, стисва чантата си и се насочва към вратата с думите: